Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Но думите му не оказаха никакво въздействие. Може би тя дори не ги чу. Пръстите й отново барабаняха по клавиатурата, а погледът й се зарея сред образите, които визьорът й показваше, а той не можеше да види. Езр почака известно време, но всички признаци за интерес бяха изчезнали. Той въздъхна и тръгна към вратата на стаята.

И тогава — около десет или петнайсет секунди след изричането на думите — Триксия рязко вдигна глава. Лицето й отново имаше изражение, и този път по него се четеше изненада.

— Наистина ли? Не съм машина?

— Да, ти си истински човек.

— О! — каза с пълно безразличие тя и отново се наведе над клавиатурата, замърмори в микрофона на своите невидими колеги „умни глави“.

Езр тихо напусна стаята. В първите години щеше да се почувства смазан, или поне отхвърлен от самовглъбението й. Но… просто това беше нормално за „умните глави“. И той за миг успя да пробие бронята на Фокуса. Езр пое обратно по тесните коридори. Обикновено придвижването по тези извиващи се тунели с широчината на човешки рамене го изнервяше. Какво ще стане, ако някога тук настъпи паника? Какво ще правим, ако се наложи да се евакуираме? Но днес… някакво ехо погали слуха му и внезапно той осъзна, че си подсвирква.

Анне Рейнолт го пресрещна в мига, в който се появи в основния вертикален коридор на Хамърфест. Тя бутна с пръст кутията, която се влачеше след него.

— Аз ще взема това.

Проклятие! Възнамеряваше да остави втория деликатес на Триксия. Но подаде на Рейнолт кутията.

— Всичко върви добре. Ще прочетете в доклада ми…

— Точно така. И съм убедена, че предпочитате да ми докладвате лично!

Рейнолт посочи стометровата шахта. Грабна стенната спирачка, отблъсна се с крака и се спусна надолу с главата напред. Езр я последва. Докато минаваха покрай люковете на шахтата, сиянието на Изчезващата проблясваше през тънкия кристален пласт диамант. После изкуствената светлина ги обля, сгъстявайки се около тях с навлизането в дълбините на Диамант Едно. Издълбаните в стената картини изглеждаха както в деня, когато бяха направени, но тук-там ръцете и краката на минаващите бяха оставили мръсни петна по триизмерните барелефи. Не останаха много неспециализирани „умни глави“, или не бяха достатъчни, за да поддържат съвършенството, с което се ограждаха Новородените. С бавно въртене двамата се спускаха надолу покрай работните кабинети и лаборатории, които Езр вече познаваше толкова добре. Клиниката за „умни глави“. Езр я бе посещавал само веднъж. Мястото беше строго охранявано, непрекъснато наблюдавано, но в границите на нормалното. Фам беше чест посетител там. Близкият приятел на Тръд Силипан. Но Езр избягваше тази част на Хамърфест, където крадяха душите на хората.

Кабинетът на Рейнолт беше разположен в края на тунела, след лабораториите. Вратата беше съвсем обикновена. Директорът на човешките ресурси се настани на стола си и отвори кутията, която взе от Езр.

Вин се престори на невъзмутим. Огледа кабинета й. В него нямаше нищо ново — обичайните голи стени, писалище и на първи поглед разхвърляно оборудване. Дори след годините, прекарани в Бдение, тя не беше променила мебелировката. Макар никога да не го беше чувал от някого, Езр отдавна се досети, че Анне Рейнолт е фокусирана. Удивителна „умна глава“ с качества на ръководител, но все пак „умна глава“.

Явно Рейнолт не остана изненадана от съдържанието на кутията. Подуши деликатеса с изражението на бактериотехник, който определя нивото на ферментация.

— Много апетитно. Сладкишите и всички висококалорични храни не са включени в диетичното меню, господин Вин.

— Съжалявам, само исках да я почерпя… като награда. Не го правя често.

— Това е вярно. Впрочем, никога досега не сте го правил — погледът й обиколи лицето му, после тя извърна очи. — Минаха трийсет години, господин Вин. Седем от вашия собствен живот в Бдение. Знаете, че „умните глави“ не реагират на такива награди . На първо място, тяхната двигателна система се свежда до областта на Фокуса. На второ място остава привързаността към техните собственици… Не, смятам, че все още кроите тайни планове да събудите любов в доктор Бонзол.

— Със сладкиши ли?

Рейнолт се усмихна сурово. Иронията му нямаше да направи никакво впечатление на една обикновена „умна глава“. Тя не засегна и Рейнолт, която все пак различи саркастичния му тон.

— Може би с аромата им. Предполагам, че сте посещавал някакви курсове по неврология, където Чуенг Хо са ви обяснили, че обонятелните органи въздействат независимо върху мозъчните центрове. Хммм… — за малко очите й го пронизваха като бръмбар в колекция.