Сергей Лукяненко - Сумрачен патрул

И дори Костя — който не беше нито глупак, нито подлец — се бе хванал на същата въдица, чиято кукичка вече беше разкъсала бузите на революционери от всички цветове — от Спартак до Троцки, от гражданина Робеспиер до команданте Че Гевара, от Емелян Пугачов до безименния шахид.

А нямаше ли да се хвана и аз самият само преди десет, преди пет години?

Ако ми бяха казали „всичко може да се промени веднага, и то към по-добро“?

Може би ми е провървяло.

Поне с онези, които бяха до мен. Онези, които винаги клатеха глава със съмнение при думите „свобода и равенство“.

Порталът се разтвори пред мен. Синя призма, сияещи нишки — ребрата, проблясваща лента — стените…

Разтворих нишките с ръце и влязох.

Ако в порталите има нещо лошо, то това е невъзможността да се подготвиш за новото място. В този смисъл влакът е идеален. Влизаш в купето, сменяш панталона с анцуг, обувките с гумени чехли, вадиш храна и напитки, запознаваш се със спътниците си — за какъв дявол да пътуваш без компания. Потракват колелата, перонът остава назад. Край, ти си на път. Ти си друг човек. Ти споделяш най-съкровените си преживявания с непознати, спориш за политика, макар че си се заклел да не спориш, пиеш съмнителна водка, купена на перона. Ти не си там и не си тук. Ти си на път. Изживяваш своя малък куест, в тебе има нещо от Фродо и нещо от Паганел, капчица от Робинзон и частичка от Радишчев. Може би твоят път ще продължи само няколко часа, може би няколко дни. Страната е голяма и тя преминава зад прозорците на купето. Ти не си там. Ти не си тук. Ти си пътешественик.

Самолетът е малко по-различно нещо. Но все пак ти отново се готвиш за пътуването. Купуваш билет, ставаш по тъмно, качваш се в таксито и пристигаш на летището. Гумите навиват километри, а ти вече гледаш небето, мислено вече си там, в самолета. Нервната суета в чакалнята, нес кафето в бюфета, контрол, оглед, а ако напускаш страната — митница и „Дюти фрий“, малките радости на пътешественика преди тесните самолетни седалки, ревът на турбините и оптимистичната скоропоговорка на стюардесата: „аварийните изходи са разположени…“. И ето — земята вече е пропаднала надолу, таблото е изгаснало, пушачите срамежливо се отправят към тоалетните, стюардесите деликатно не ги забелязват, разнасят обед в пластмасови подноси — кой знае защо в самолетите всички набиват като невидели. Това не е точно пътешествие. Това е преместване. Но… но все пак виждаш минаващите отдолу градове и реки, прелистваш пътеводителя или проверяваш командировъчните си документи, обмисляш как да проведеш деловите си преговори или как да оползотвориш десетдневната екскурзия в гостоприемната Турция-Испания-Хърватия. Все пак си на път.

Порталът е шок. Порталът е смяна на декора, той е въртящата се сцена в театъра. Ти си тук — ти си там. Път няма.

Нито пък време да се замислиш.

… Излязох от портала. Ударих единия си крак в теракотения под, другият пропадна в тоалетната чиния.

Добре поне, че беше чиста. Като в порядъчен американски филм, в който героите пикаят заедно в тоалетната. Но все пак си изкълчих крака и се смръщих от болка, вадейки го от чинията.

Малка кабинка, под тавана — лампа и вентилационна решетка, руло тоалетна хартия, закрепено за стената. Ама че портал! Не знам защо, но очаквах, че Костя ще отвори портал направо на стартовата площадка, някъде до ракетата.

Открехнах вратата и все още мръщейки се болезнено, погледнах внимателно през процепа. Като че ли тоалетната беше празна. Нито звук, само кранът на една от мивките капеше…

В този момент ме блъснаха силно в гърба и аз излетях от кабинката, отваряйки вратата с глава. Обърнах се по гръб и изпънах ръка, готов за удар.

В кабинката стоеше Лас. Държеше се за стените, разперил ръце, и се оглеждаше намръщено.

— Какви ги вършиш? — изревах аз. — Защо дойде?

— Нали ти самият ми нареди да те следвам! — обиди се Лас. — Скапан вълшебник!

Надигнах се. Наистина беше глупаво да споря.

— Трябва да спра обезумял вампир — казах аз. — Най-силният маг в света в момента. Тук… ще стане напечено…

— Какво, да не сме в Байконур? — попита Лас, без да се изплаши ни най-малко. — Ето това го разбирам, това е забележително. А задължително ли беше да се телепортираме през канализацията?

Аз само махнах с ръка. Вслушах се в себе си. Да, Хесер беше някъде наблизо. И Хесер, и Завулон… и Светлана… и още стотици, хиляди Различни. Те чакаха.

Те разчитаха на мен.