Сергей Лукяненко - Сумрачен патрул

— Ти… какво? — попита Костя и лицето му стана по детски обидено. — Ти какво, Антоне?

Аз мълчах. Стоях и го гледах. Нека дори сянка от мисъл да не мине през лицето ми. Нека да си мисли това, което иска да мисли. Нека.

— Изплаши ли се? — попита Костя. — Ти… та ти… ти си страхливец, Антоне!

Аз мълчах.

И Висшите мълчаха. Не, сигурно не мълчаха. Крещяха, псуваха, проклинаха ме, защото изсипах цялата, събрана от тях, Сила в абсолютна защита за мен самия.

Ако сега по Байконур удареше ядрен заряд — аз щях да остана цял и невредим. Плаващ в облак от плазма, вграден в кипящ камък, но абсолютно цял.

— Дори не знам какво да кажа… — разпери ръце Костя. — Та аз не смятах да те убивам! Все пак помня, че ми беше приятел.

Мълчах.

Прости ми, но сега не мога да те нарека приятел. И затова не бива да разбереш онова, което разбрах аз. Не бива да прочетеш мислите ми.

— Сбогом, Антоне — каза Костя.

Техниците се приближиха до него и спуснаха стъклото на шлема. Той още веднъж ме погледна през стъклото — неразбиращо, обидено. И се обърна. Мислех, че ще отвори портал към космоса още сега. Но Костя наистина се готвеше внимателно за скока. Каквото и да говорим, аз никога не бях чувал дори за опити да се пренесеш на борда на летящ самолет, та камо ли на космическа станция.

Оставяйки космонавтите и персонала вцепенени, Костя излезе от залата. Лас се отдръпна и ме погледна, кимайки към пистолета.

Поклатих глава и той не започна да стреля.

Ние просто тръгнахме след Костя.

В залата за управление на полетите зад пултовете стояха като сомнамбули техници и програмисти.

Кога бе успял да подчини всички на волята си?

Нима веднага след като се беше появил в Байконур?

Обикновеният вампир с лекота държи под контрол един-двама души. Висшият може да се справи с двайсетина.

Но Костя наистина беше станал Абсолютен Различен — целият добре настроен механизъм на огромния космодрум сега се въртеше около него.

Носеха му някакви разпечатки. Показваха му нещо на екрана. Той слушаше, кимаше и дори не поглеждаше към нас.

Умно момче. Добре образовано. Учеше във физическия факултет, после се прехвърли в биологическия, но явно не бе разлюбил физиката и математиката. На мен всичките тези схеми и графики нямаше да ми говорят нищо, а той се готвеше да отвори магически портал в орбита. Да излезе в космоса с вълшебни средства — малка крачка за Различния, огромен скок за цялото човечество…

Само да не се забави.

Само Хесер да не се паникьоса.

Само да не нанесат ядрен удар — това нямаше да помогне и щеше да е ненужно, ненужно, ненужно!

Костя ме погледна едва когато отвори призмата на портала. Погледна ме презрително и обидено. Устните зад стъклото на шлема помръднаха и аз разбрах: „Сбогом“. И се съгласих.

— Сбогом.

Взел сандъчето с животоподдържащите системи в едната ръка и куфарчето с „Фуаран“ в другата, Костя пристъпи в портала.

Аз побързах да сваля щита си и чуждата Сила се разтече в пространството наоколо.

„Как ще обясниш всичко това?“ — попита Хесер.

— Кое по-точно? — Седнах на първия попаднал ми стол. Тресеше ме. За колко време щеше да му стигне въздухът в лек скафандър, който изобщо не е предназначен за излизане в космоса? За няколко часа? Едва ли за повече.

На Костя Саушкин му оставаше да живее съвсем малко.

„Защо си сигурен…“ — започна Хесер. Млъкна. Стори ми се, че чувам някаква размяна на реплики между него и Завулон. Нещо за заповеди, които трябва да се отменят, за бомбардировачи, които трябва да се върнат в базите. За група магове, които ще почистят следите от безобразията в Байконур. За официалната версия за проваления старт.

— Какво стана? — попита Лас, сядайки до мен. Техникът, когото той изгони безцеремонно от стола, се оглеждаше объркано. Хората наоколо идваха на себе си.

— Край — казах аз. — Всичко свърши. Всичко почти свърши.

Но знаех, че това не е краят. Защото някъде там, високо в небето, далеч над облаците, под студената звездна светлина, се върти в откраднатия скафандър Абсолютният Различен Костя Саушкин. Опитва се да отвори портал — и не може. Опитва се — и не може да достигне плуващата наблизо станция. Опитва се — и не може да се върне на Земята.

Защото той е Абсолютната Нула.

Защото всички ние сме вампири.

И там, извън пределите на топлата, жива Земя, далеч от хората и животните, растенията и микробите, от всичко онова, което диша, мърда, бърза да живее — всички ние се превръщаме в абсолютни нули. Лишени от даряваната Сила, която ни позволява толкова красиво и ярко да хвърляме един срещу друг кълбовидни мълнии, да изцеляваме болести и да отправяме проклятия, да превръщаме кленовия лист в банкнота, а вкиснатото мляко — в отлежало уиски.