Сергей Лукяненко - Сумрачен патрул

Цялата ни Сила е чужда.

Цялата ни Сила е слабост.

И това е, което не можа да разбере, или не искаше да приеме доброто момче Костя Саушкин.

Аз чух смеха на Завулон — далече-далече, в град Саратов, застанал с чаша бира под чадъра на лятното кафене, Завулон оглеждаше свечеряващото се небе, търсейки в него новата бърза звезда, чийто полет ще бъде ярък, но кратък.

— Сякаш плачеш — каза Лас. — Само че няма сълзи.

— Така е — отвърнах аз. — Няма сълзи, нямам сили. Няма да мога да отворя обратен портал. Ще се наложи да летим със самолет, или да изчакаме почистващата група, може и да ни помогнат.

— Какви сте вие? — попита техникът. — А? Какво става?

— Ние сме инспектори от Министерството на здравеопазването — каза Лас. — И по-добре да можете да обясните на кого му е хрумнало да запали изсушен коноп в тръбите на въздушната инсталация?

— К-какъв коноп? — започна да заеква техникът.

— Дървовиден! — отсякох аз. — Да тръгваме, Лас. Длъжен съм да ти дам някои необходими пояснения.

Излязохме от залата. Срещу нас тичаха някакви сътрудници, някакви войници с автомати. Бъркотията беше такава, че никой не ни обръщаше внимание — а може би все още ни прикриваха остатъците от магическия щит. В края на коридора се мярна розовият задник на немския турист — той бягаше на подскоци, така и не извадил пръста от устата си. След него бързаха двама с бели престилки.

— Слушай сега — казах аз на Лас. — Освен обикновения, човешки свят, който виждаш пред себе си, има и Сумрачен свят. В Сумрака могат да попаднат само онези…

Преглътнах и се запънах — отново се сетих за Костя. За много отдавнашния Костя, още нищо не умеещото хлапе-вампир…

„Виж, аз се трансформирам! Аз съм ужасен прилеп! Аз летя! Аз летя!“

Сбогом. Ти наистина успя.

Ти летиш.

— В Сумрака могат да попаднат само онези, които притежават… — продължих аз.

Семьон влезе в кабинета ми заедно с Лас, побутвайки го пред себе си като някой незначителен Тъмен магьосник, хванат на местопрестъплението. Лас въртеше в ръцете си свита на руло хартия и непрекъснато се опитваше да я скрие зад гърба си.

Семьон се стовари в креслото и изръмжа:

— Твое протеже ли е, Антоне? Ти се оправяй с него.

— Какво е станало? — застанах нащрек аз.

Лас изобщо не изглеждаше да се чувства виновен. Беше само леко смутен.

— Втори ден от стажа — каза Семьон. — Най-обикновените, най-елементарните поръчки. Дори несвързани с магия…

— И? — окуражих го аз.

— Помолих го да посрещне на летището господин Сисуке Сасаки от токийския Патрул…

Аз изсумтях. Семьон се изчерви:

— Това е съвсем обикновено японско име! Не е по-смешно от Антон Сергеевич!

— Да, разбирам — съгласих се. — Това същият този Сасаки ли е, който водеше делото срещу момичето върколак през деветдесет и четвърта?

— Същият. — Семьон се повъртя в креслото. Лас продължаваше да стои до вратата. — Той пътува за Европа, но искал да обсъди нещо с Хесер.

— И какво е станало?

Семьон погледна възмутено към Лас, изкашля се и каза:

— Господин стажантът се интересуваше много живо дали уважаемият Сасаки знае руски. Аз обясних, че не знае. Тогава господин стажантът разпечатал на принтера плакат и отишъл да посреща японеца на „Шереметиево“… Хайде, покажи плаката!

Лас разгъна рулото с въздишка.

С много голям шрифт бяха напечатани йероглифите на японското име. Не го е домързяло Лас, инсталирал е японски драйвери…

А отгоре с малко по-малък шрифт беше напечатано:

„Втори московски конгрес на жертвите от насилствено заразяване с холера“.

Струваше ми огромни усилия да запазя каменна физиономия.

— Защо си написал това? — попитах.

— Аз винаги посрещам така чужденците — отвърна обидено Лас. — И деловите си партньори, и роднините — имам роднини и в чужбина… Ако не знаят нито дума на руски, разпечатвам с големи букви името на родния им език, а с по-малки — нещо смешно на руски. Например: „Конференция на транссексуалните с нетрадиционна ориентация“, „Европейски фестивал на глухонемите музиканти и певци“, „форум на активистите на световното движение за пълно полово въздържание“… И стоя с плаката ето така… обръщам се на всички страни, за да го видят всички посрещачи…

— Ясно, това го разбрах — казах аз. — Искам да разбера друго — защо пишеш такива плакати?

— Когато човекът излезе от митницата, вече цялата зала е любопитна да разбере кой е той — продължи невъзмутимо Лас. — При появата му всички се усмихват, много от тях ръкопляскат, подсвиркват, махат с ръка. Човекът обаче не разбира защо е тази реакция! Той вижда само, че всички му се радват, забелязва името си и идва при мен. А аз веднага прибирам плаката и водя човека в колата. А после той разказва на всички — какви забележителни, какви дружелюбни са хората в Русия! Всички са го посрещнали с усмивки!