Сергей Лукяненко - Сумрачен патрул

— Не само хората правят игри… — обясних аз. — Да, той замина. В Байконур. Иска да замени космическия турист…

— Да, чух — каза Лас. — Ама че глупак.

— Разбираш ли защо е глупак? — попитах аз.

Лас изсумтя.

— Ако всички хора станат магове… Днес само ще те напсуват в трамвая, но утре ще те изпепелят на място. Днес на неприятния съсед само ще му издраскат вратата с гвоздей или ще пратят анонимен донос на данъчните, но утре ще му отправят проклятие или ще му изсмучат кръвта. Маймуната на мотоциклет е хубава само в цирка, не и по улиците… Още по-малко пък маймуна с автомат.

— Смяташ, че повечето са маймуни ли? — уточних аз.

— Всички сме маймуни.

— Направо си за Патрула — промърморих аз. — Почакай малко… ще поискам помощ.

— Какъв Патрул? — напрегна се Лас. — Не, благодаря! Не съм маг, слава Богу!

Затворих очи и се вслушах. Тишина.

„Хесер!“

Тишина.

„Хесер! Учителю!“

„Съвещавахме се, Антоне.“

В мисления разговор няма интонации. И все пак… все пак почувствах сянка на умора в думите на Хесер.

„Той отиде в Байконур. «Фуаран» наистина действа. Той иска да превърне всички хора на Земята в Различни!“

Млъкнах, защото разбрах, че Хесер е наясно. Той бе видял и чул всичко. Дали с моите очи и уши, дали с други магически методи — не беше важно.

„Трябва да го спреш, Антоне. Последвай го и го спри.“

„А вие?“

„Ние държим канала. Снабдяваме те със Сила. Знаеш ли колко Различни даваха Сила за «сивия молебен»?“

„Досещам се.“

„Антоне, аз няма да мога да се справя с него. И Завулон няма да може да се справи. И Светлана. Сега можем само едно — да ти осигуряваме енергетично захранване. Теглим Сила от всички Различни в Москва. Ако се наложи, ще започнем да я теглим директно от хората. Няма време да се преустройваме, за да използваме други магове като проводници. Костя трябва да бъде спрян от теб… с наша помощ. Алтернативата е ядрен удар по Байконур.“

„Няма да мога да отворя пряк портал.“

„Ще можеш. Порталът още не се е затворил докрай, трябва да намериш отвора и отново да го активираш.“

„Хесер, не ме надценявай! Дори с вашата Сила аз съм маг второ равнище!“

„Антоне, опомни се. Ти стоя пред Саушкин, когато той произнесе заклинанието. Вече не си второ равнище.“

„А… какво?“

„Над първото има само едно равнище. Висше. Стига приказки, върви след него!“

„Но как да го победя?“

„Както искаш.“

Отворих очи.

Лас стоеше пред мен и махаше с ръка пред очите ми.

— О! Жив си! — зарадва се той. — Та за какъв Патрул става дума? Какво, аз сега също ли съм маг?

— Почти — казах аз и пристъпих напред.

Ето тук стоеше Костя… падна… разпери ръце… появи се порталът…

В човешкия свят нямаше нищо.

Духа вятър, по бетона шумоли смачкан на топка целофан от цигарена опаковка…

В Сумрака нямаше нищо.

Сива мъгла, каменни канари на мястото на сградите, мърдащите пипалца на синия мъх…

Вторият слой на Сумрака.

Тежка, оловна мъгла… призрачна, мъртвешка светлина от тежките лъчи… синя искрица на мястото на портала…

Аз протегнах ръка —

в човешкия свят,

в първия слой на Сумрака,

във втория слой на Сумрака… —

и хванах с пръсти гаснещата синя искрица.

Почакай. Недей да гаснеш. Ето ти Сила — ревяща енергия, разкъсваща границата между световете. Изтича от пръстите като огнени капки върху гаснещи въглени…

Расти, отваряй се, излез под яркото слънце, още ще трябва да поработиш! Усещам следата на онзи, който е отворил портала. Виждам как го е направил. Ще успея да повторя пътя му.

И дори не ми трябват заклинания — всички тези смешни формули на непознати древни езици, както не трябваха и на вещицата Арина, варяща своите отвари, както не трябват на Хесер и Светлана.

Значи това било да бъдеш Висш маг?

Не да заучаваш схеми, а да чувстваш движението на Силата?

Колко удивително… и колко просто.

И работата не е дори във възможностите, не е в поразяващата сила на огненото кълбо или мощността на „фриза“. Зареден с чужда Сила, или натрупал много собствена, дори обикновен маг може да удари така, че и на Висшия да му дойде в повече. Работата е в свободата. Като разликата между плувец, дори и най-талантливия, и най-мързеливия делфин.

Колко ли е било трудно на Светлана да живее с мен, забравяйки за своята Сила, забравяйки за своята свобода? Това не е разликата между силния и слабия това е разликата между здравия и инвалида…

Но нали обикновените хора живеят? Живеят и със слепи, и с парализирани. Защото главното все пак не е в свободата. Свободата с оправданието на подлеците и глупаците. Казвайки „свобода“, те мислят не за чуждата свобода, а за собственото си робство.