Сергей Лукяненко - Сумрачен патрул

Сега това не ми беше интересно.

Костя?

Обърнах се така, сякаш ме повикаха. Втренчих се във вратата с надпис „Служебен вход“ и кодова брава.

Нечута от никого мелодия звънеше сред шума на летището.

Изглежда, той ме викаше.

Бутоните на кодовата брава послушно светнаха, когато протегнах ръка към тях. Четири, три, две, едно. Много хитър код…

Отворих вратата, огледах се, кимнах на Лас и притворих внимателно, за да не щракне бравата.

Празни, боядисани с унила зелена боя коридори. Тръгнах напред.

Мелодията ставаше все по-силна, увиваше се във въздуха, издигаше се и падаше. Като виртуозно изпълнение на класическа китара, смесено с тънките звуци на цигулка.

Ето какво е истински Зов на вампир, насочен към теб…

— Идвам, идвам… — измърморих аз, и завих към друга кодова брава. Отзад се хлопна врата. Лас беше влязъл след мен.

Нова брава, нов код. Шест, три, осем, едно.

Отворих вратата — и се озовах на пистата.

По бетона бавно пълзеше заоблен автобус. По-надалеч, ревейки с турбините си, маневрираше за старт един „Ту“.

На пет метра от вратата стоеше Костя. В ръцете си държеше малко пластмасово дипломатическо куфарче. Разбрах, че „Фуаран“ е там. Ризата на Костя беше скъсана, като че ли внезапно му бе станала твърде малка.

Явно, като е скочил от влака се е трансформирал, без да успее да се съблече докрай.

— Здрасти — каза Костя.

Музиката изчезна, прекъсвайки на средата на нотата. Кимнах:

— Здрасти. Бързо си долетял.

— Долетял? — поклати глава Костя. — Не… на прилепите им е трудно на такова разстояние.

— И в какво се преобрази? Във вълк?

Абсурдният светски разговор завърши с абсолютно нелепия отговор на Костя:

— В заек. Огромен сив заек. Доскачах някак…

Не се сдържах и се изхилих. Представих си гигантския заек, бягаш по нивите и преодоляващ с огромни подскоци реки и огради. Костя разпери ръце:

— Е… наистина се получи смешно. Ти как си? Много… ли те… Зъбите ти цели ли са?

Постарах се да се усмихна колкото се може по-широко.

— Извинявай! — Костя наистина изглеждаше огорчен. — Това беше заради изненадата. Как разбра, че книгата е у мен? По коктейла ли?

— Да. За заклинанието е нужна кръв от дванайсет човека.

— Откъде знаеш? — попита замислено Костя. — Няма никаква информация за „Фуаран“… както и да е, няма значение. Искам да поговорим, Антоне.

— Аз също — съгласих се. — Предай се. Все още можеш да си спасиш живота.

— Аз отдавна съм нежив — усмихна се Костя. — Какво, забрави ли?

— Разбираш какво имам предвид.

— Антоне, не лъжи. Ти сам не си вярваш. Аз убих четирима Инквизитори!

— Трима — поправих го аз. — Витезслав и двама във влака. Третият оживя.

— Какво значение има? — намръщи се Костя. — И за един никога не са прощавали.

— Сега е особен случай — отвърнах. — Ще ти кажа честно. Висшите са наплашени. Ще те унищожат, но цената за победата ще е твърде висока. Висшите ще се съгласят на преговори.

Костя мълчеше и ме гледаше внимателно.

— Ако върнеш „Фуаран“, ако се предадеш доброволно, няма да те пипнат — продължих. — Та ти си законопослушен. Всичко е заради книгата, бил си афектиран…

Костя поклати глава:

— Изобщо не бях афектиран. Едгар не прие на сериозно думите на Витезслав. А аз — да. Преобразих се, отлетях до къщурката. Витезслав не очакваше капан… започна да ми показва книгата, да обяснява. Чух за кръвта на дванайсетте… и разбрах, че това е моят шанс. Той дори не възрази срещу експеримента. Сигурно е искал веднага да се убеди, че книгата е истинска. Едва когато разбра, че съм станал по-силен… тогава се разтревожи. Но вече беше късно.

— Но защо? — попитах аз. — Костя, та това е безумие! За какво ти е власт над света?

Костя вдигна вежди. Гледа ме известно време, после се засмя.

— Какви ги дрънкаш, Антоне? Каква власт? Ти не разбираш!

— Всичко разбирам — упорствах аз. — Тръгнал си за Китай, нали? Милиард магове под твоята власт?

— Идиоти — каза тихо Костя. — Всички сте идиоти. Само за едно можете да мислите… власт и сила… Не ми трябва тази власт! Аз съм вампир! Разбираш ли? Аз съм отхвърлен! По-зле от който и да е Различен! Не искам да бъда най-силният отхвърлен! Искам да бъда обикновен! Искам да стана като всички!

— Но „Фуаран“ не може да превърне Различен в човек… — промърморих аз.

Коста се захили и поклати глава:

— Антоне, използвай главата си! Напомпали са те със Сила и са те изпратили да ме убиеш, знам това. Но първо помисли! Разбери какво искам аз!