Сергей Лукяненко - Сумрачен патрул

Вратата зад мен изскърца. Излезе Лас. Погледна ме смутено, после хвърли поглед към Костя.

Костя поклати глава.

— Попречих ли ви? — каза Лас, оценявайки ситуацията. — Извинете, вече си тръгвам…

— Стой — изрече сухо Костя. — Идваш даже много навреме.

Лас застина. Не долових заповед в гласа на Костя, но явно имаше такава.

— Натурален експеримент — каза Костя. — Гледай как се прави.

Той тръсна силно куфарчето, ключалките послушно се отвориха и отвътре тежко, солидно излетя книга.

„Фуаран“.

Подвързията наистина беше кожена — сиво-жълта. А ъгълчетата бяха обковани с медни триъгълници. Освен това книгата имаше миниатюрна ключалка, която не й позволяваше да се разтвори.

Костя хвана „Фуаран“ с една ръка и я разтвори с удивителна ловкост — сякаш отваряше вестник, а не държеше няколкокилограмов том. Пусна куфарчето, което звънко се удари в земята.

— Общо взето, тук има всякаква лирика — ухили се той. — Хроника на неуспешните експерименти. Рецептата е в края… и е съвсем проста.

Със свободната си ръка Костя извади от задния джоб металната манерка. Отпуши я и капна от кръвта право върху отворената страница.

Какво чаках?

Какво смяташе да прави той?

Всичко в мен крещеше — атакувай! Докато се е разсеял — удряй с пълна сила!

Но аз чаках, очарован от зрелището.

Капката кръв изчезваше от страницата. Топеше се и от нея се издигаше сиво-кафяв дим. А книгата… книгата започна да пее. Потискащ звук, наподобяващ гърлено пеене — почти като човешки глас, но в него нямаше нищо смислено.

— В името на Мрака и Светлината… — каза Костя, гледайки отворените страници. Там той виждаше нещо, недостъпно за мен. — Ом… Мриганкандата гаури… Аучитя дхвани… По моята воля… Мокша гаури…

Гласът на книгата — не се съмнявах, че звучи именно книгата — стана по-силен. Заглуши гласа на Костя и думите на заклинанието — и руските, и онези, на древния език, с който беше написан „Фуаран“.

Костя повиши глас, сякаш се опитваше да надвика книгата.

Дочух едва последната дума — пак „ом“.

Пеенето прекъсна на рязка, дисонантна нота.

Зад мен Лас изпсува и попита:

— Какво беше това?

— Море — ухили се Костя. Наведе се, вдигна куфарчето и прибра в него и книгата, и манерката. — Цяло море от нови възможности.

Обърнах се, като вече знаех какво ще видя. Примижах, улавяйки с поглед сянката на собствените си ресници, и погледнах към Лас през Сумрака.

Аурата на неиницииран Различен беше напълно отчетлива. Добре дошъл в нашата дружна компания…

— Ето така влияе на хората — каза Костя. На челото му се бяха появили капчици пот, но той изглеждаше много доволен. — Ето така.

— И в крайна сметка какво искаш? — попитах аз.

— Искам да бъда Различен сред Различни — каза Костя. — Искам всичко това да спре… Светли и Тъмни, Различни и хора, магове и вампири. Всички ще станат Различни, разбираш ли? Всички хора по света.

Разсмях се:

— Костя… ти изгуби две или три минути за един човек. Как си със смятането?

— Тук можеше да стоят двеста души — отвърна Костя, — и всички щяха да станат Различни. Тук можеше да стоят и десет хиляди. Заклинанието действа на всички, които са в полезрението ми.

— Но все пак…

— След половин час от космодрума Байконур към Международната космическа станция ще стартира поредният екипаж — каза Костя. — Мисля, че на космическия турист от Германия ще му се наложи да ми отстъпи мястото си.

Мълчах секунда, осмисляйки думите му.

— Аз ще си стоя тихо до илюминатора и ще гледам Земята — каза Костя. — Както се полага на космически турист. Ще гледам Земята, ще размазвам по хартията кръв от манерката и ще шепна заклинания. А там, долу, хората ще стават Различни. Всичките хора. — Разбираш ли? От бебетата в количките до старците в люлеещите се столове.

Сега той изглеждаше съвсем жив. Съвсем истински. Очите му горяха — не с вампирска сила, а с обикновен човешки ентусиазъм.

— Антоне, та самият ти си мечтал за това, нали? Изобщо да няма хора! Всички да са равни!

— Мечтаех всички да станат Различни — казах аз. — Но не и изобщо да няма хора.

Костя се намръщи.

— Стига! Това е словесна еквилибристика… Антоне, ние имаме шанс да променим света към по-добро. Фуаран не е могла — в нейното време не е имало космически кораби. Хесер и Завулон също не могат — те нямат книгата. А ние можем! Не искам никаква власт, разбери! Искам равенство! Свобода!

— Щастие за всички, даром? — попитах аз. — И никой да не остане пренебрегнат 13?