Сергей Лукяненко - Сумрачен патрул

Той не разбра и кимна:

— Да, щастие за всички! Земята — за Различните! И никакво разделяне! Антоне, искам да тръгнеш с мен. Присъедини се към мен!

— Това е забележителна идея! — възкликнах аз, като го гледах в очите. — Браво, Костя!

Никога не съм можел да лъжа. А да излъжеш вампир е почти невъзможно. Но сигурно на Костя много му искаше да се съглася.

Той се усмихна. Отпусна се.

И в този момент аз вдигнах ръка и ударих със „сивия молебен“.

Това изобщо не приличаше на онзи удар, който нанесох във влака. Силата бушуваше в мен, изливаше се от върховете на пръстите ми — и не свършваше! Кой може да знае, че е проводник, докато не включат тока?

Заклинанието беше видимо дори в човешкия свят. Змиевидни сиви нишки се изтръгваха от ръцете ми, оплитаха Костя, притискаха го и го блъскаха, завиваха го в сив потрепкващ пашкул. В Сумрака ставаше нещо невъобразимо — светът се запълваше с бушуваща сива прах, в сравнение с която обикновената сива мъгла изглеждаше цветна. Помислих си, че ако в радиус от няколко километра има обикновени, регистрирани вампири, това никак няма да им се отрази добре. Рикошетът от заклинанието ще ги развъплъти…

Костя падна на едното си коляно. Дърпаше се, опитвайки се да се измъкне, но сивият молебен изсмукваше Силата му с по-голяма бързина от тази, с която той успяваше да произнесе заклинание.

— Мамка му! — възкликна възхитено Лас зад гърба ми.

През мен никога не бе минавала толкова Сила.

Със света наоколо ставаше нещо странно. Самолетът на пистата се обезцвети, превръщайки се в сива каменна канара. Небето се обезцвети, стана бледо и ниско. Ушите ми бяха сякаш запушени с памук.

Като че ли Сумракът нахлуваше в нашия свят…

Но не можех да спра. Усещах, че ако отслабя натиска дори за секунда, Костя ще се измъкне и ще удари в отговор. Ще удари така, че няма да има какво да събират… от мен, разбира се. Щях да остана размазан върху бетонната писта, а не Костя…

Той вдигна глава. Погледна ме — не злобно, по-скоро обидено и с недоумение, и бавно разпери ръце…

Нима все още имаше запас от Сила?

Във въздуха около него се очерта прозрачна синкава призма, която прекъсна сивите нишки на заклинанието, завъртя се и се сви в точка. Изчезна.

Заедно с вампира.

Костя се беше измъкнал през портал.

Силата все още бушуваше в мен. Силата на хиляди Различни, прехвърлена от Хесер и Завулон, щедра неконтролирана Сила, търсеща приложение. Човешката Сила, достигнала до мен през трета ръка…

Достатъчно…

Свих длани, смачквайки сивите нишки в тежък кок.

Достатъчно…

Тук няма повече врагове.

Достатъчно…

Двубоят между магове е фехтовка, а не удари с тояги.

Достатъчно.

Костя се беше оказал по-ловък.

Леко ме тресеше, но успях да спра. Небето отново се оцвети в синьо, а самолетът ускоряваше по пистата.

Костя си бе тръгнал.

Избягал ли беше?

Не, просто си бе тръгнал. Никога не бях чувал за вампири, способни да създадат пряк портал. Явно и Висшите не бяха очаквали от Костя подобен финт.

Той беше тръгнал към летището, знаейки, че всички ще си помислят за самолети и хеликоптери и ще се отпуснат — има време, можем да прихванем вампира във въздуха, можем да вдигнем изтребители, да го ударим с ракета…

А той беше подготвил предварително пряк портал. Само половин час преди старта на ракетата — не би успял да долети! А и нямаше да допуснат самолет до Байконур — каквато ще да е, но там все пак има ПВО. Затова и успя да изскочи изпод пресата на „сивия молебен“ — заклинанието за портала вече е било готово, „окачено“, като бойните заклинания при оперативните магове.

Значи не е вярвал, че ще мина на негова страна. Или най-малкото сериозно се е съмнявал в това. Но за него все пак беше важно, много важно да ме победи — не с чиста Сила, какво да говорим за Сила, когато той стана Висш, а аз си останах маг второ равнище, макар и натъпкан със Сила назаем. Най-чистата, най-категоричната победа е, когато противникът ти признае, че си прав. Когато се предаде без бой. Когато премине под твоите знамена.

Все пак съм глупак. Смятах го ту за приятел, ту за враг. А той не беше нито едното, нито другото. Той просто искаше да докаже своята истина. И така се получи, че обект за това доказателство станах аз. Вече не приятел, още не враг. Само носител на другата истина.

— Той телепортира ли се? — попита Лас.

— Какво? — Обърнах се и го погледнах. — Ами… нещо такова. Отвори портал и замина. Как разбра?

— Видях го в някаква компютърна игра, приличаше… — каза Лас с леко съмнение. След миг уточни възмутено: — Много приличаше!