Сергей Лукяненко - Сумрачен патрул

— С какво да ти помогна? — попита Лас. — Да потърся колове от трепетлика? Между другото, кибритените клечки ги правят от трепетлика, знаеш ли? Винаги съм се чудел защо точно от трепетлика, нима гори най-добре? А сега разбирам, че е заради борбата с вампирите. Заостряш десетина клечки…

Погледнах го. Той разпери ръце:

— Добре де, добре… Длъжен бях да предложа.

Приближих се до вратата на тоалетната и надникнах навън. Дълъг коридор, лампи за дневна светлина, никакви прозорци. В края на коридора — човек в униформа, с пистолет в кобура. Охрана? Да, сигурно тук трябваше да има охрана. Дори и в наши дни.

Само че защо охранителят беше застинал така неподвижно и в толкова неудобна поза?

Излязох в коридора и се приближих до военния. Повиках го тихо:

— Извинете, може ли за момент?

Охранителят не възрази. Гледаше в пространството и се усмихвате. Млад мъж, нямаше и трийсет. Напълно вцепенен. И много блед.

Допрях пръсти до сънната му артерия — пулсът едва се долавяше. Следите от ухапването почти не се виждаха, само на якичката имаше няколко капки кръв. Да, Костя е бил много изморен след бягството. Трябвало е да се подкрепи, а наоколо не са се мяркали котки…

Впрочем, ако военният все още беше жив, имаше шанс да се измъкне.

Извадих пистолета от кобура — струваше ми се, че именно към него е посягал, когато заповедта на вампира го е накарала да замре, и внимателно положих мъжа на пода. Нека си полежи. После се обърнах.

Разбира се, Лас ме беше последвал и сега гледаше мълчаливо неподвижния военен.

— Можеш ли да стреляш? — попитах аз.

— Ще опитам.

— Ако се наложи, стреляй в главата и в сърцето. Ако уцелиш, има шанс да го забавиш.

Разбира се, нямах никак ви надежди, че това ще стане. Дори Лас да изстреляше в Костя целия пълнител, което само по себе си беше проблематично, куршумите нямаше да спрат Висш вампир. Но нека го има под ръка.

Само да не ме уцели в гърба от страх…

Не беше трудно да намеря Костя, дори без да използвам магия. Намерихме още трима мъже — охранител и двама цивилни, вцепенени и ухапани. Сигурно Костя се бе движил в онзи вампирски стил, когато движенията стават недоловимо бързи, а процесът на „хранене“ отнема максимум десетина секунди.

— Сега те вампири ли ще станат? — поинтересува се Лас.

— Само ако той е искал това. И само ако те са се съгласили.

— Не смятах, че може да има избор.

— Избор винаги има — отговорих аз, отваряйки поредната врата.

И разбрах, че сме пристигнали.

Това беше светла, просторна зала. Пълна с народ — поне двайсет души. Тук бяха и космонавтите — и нашият командир на кораба, и американецът, и космическият турист, немски производител на шоколад.

Разбира се, всички в същото блажено вцепенение. Освен двама техници в бели престилки — очите им бяха празни, но ръцете с привична ловкост помагаха на Костя да облече скафандъра. Задачата не беше лека — скафандрите се правят за конкретен човек, а Костя беше малко по-висок от немеца.

Нещастният турист, съблечен напълно — Костя не се бе погнусил да облече дори бельото му — стоеше встрани и смучеше показалеца си.

— Имам само две-три минути — каза весело Костя. — Така че не се опитвай да ме бавиш, Антоне. Ако ми застанеш на пътя, ще те убия.

Разбира се, моята поява не беше изненада за него.

— Няма да позволят на ракетата да излети — казах аз. — На какво се надяваш? Висшите знаят какво си намислил.

— Ще позволят, нищо не могат да направят — отвърна спокойно Костя. — Тук има доста добро ПВО, можеш да ми вярваш. И началникът на охраната току-що даде всички необходими заповеди. Какво, да не искаш да кажеш, че ще нанесат масиран удар с балистични ракети?

— Ще нанесат.

— Блъф — отвърна сухо Костя. — Удар от страна на китайците или американците е изключен, ще започне световна война. Нашите ракети не са насочени към Байконур. Самолетите с тактически заряди няма да могат да приближат. Нямате избор. Отпуснете се и се наслаждавайте на шоуто.

Може би той беше прав.

А може би Великите имаха план как хем да изгорят Байконур с ядрен удар, хем да не провокират ядрена война.

Нямаше значение.

Важното беше, че Костя вече бе решен на всичко. Нямаше кой да го спре. Сега щяха да го изведат и да го настанят в ракетата… а после какво?

Какво можеше да направи той, седнал в желязната бъчва, когато на космодрума се появят през портали десетки Висши и мигновено прочистят мозъците и на началника на охраната, и на онези, които трябва да натиснат бутона „старт“, и дадат команда за спиране на ракетата, и ударят „от рамо“ с преносим ядрен заряд или активират някой секретен спътник с рентгенов лазер?