Сергей Лукяненко - Сумрачен патрул

Нищо нямаше да може да направи!

Космическият кораб не е автомобил, който можеш да откраднеш! Стартът на кораба е съвместен труд на хиляди хора и на всеки етап е достатъчно да „натиснат бутона“, за да няма никакъв старт!

Дори Костя да беше глупак, сега той вече беше Висш, можеше да чете ясно линиите на реалностите, да предвижда бъдещето, и не можеше да не разбира, че ще го спрат.

Значи…

Значи космодрумът, ракетата, взетите под контрол или приспани хора — всичко това беше само фикция. Също като летището в Саратово. Не му трябваше никаква ракета! Както не му трябваше и самолет!

Той щеше да отвори портал директно в космоса.

Но тогава защо бързаше към Байконур? За скафандър? Глупости. Звездното градче беше далеч по-близо, а там със сигурност имаше работещ скафандър с подходящ размер.

Значи не само за скафандър…

— Трябва да чета заклинания — каза Костя. — Да размазвам кръв по страницата. Не можеш да направиш това във вакуум.

Той се надигна, бутна настрани техниците и те послушно се изпънаха в стойка „мирно“.

— Ще се наложи да отворя портал към станцията. А за тази цел трябва да знам точното й местоположение. И все пак грешките са възможни… дори неизбежни.

Не чувствах как ми чете мислите, но той ги четеше.

— Разбрал си всичко правилно, Антоне. Аз съм готов да се озова на станцията във всеки момент. Още преди да успеете да направите каквото и да било. И дори Хесер и Завулон да се скъсат от напъване, Силата ви няма да стигне. Аз съм максимално силен, разбираш ли? Достигнах абсолютната Сила. По-Висш просто няма! Хесер се надяваше, че твоята дъщеря ще стане първата такава вълшебница… — Костя се усмихна. — Но аз вече станах!

— Вълшебница ли? — позволих си да се усмихна аз.

— Абсолютен маг — отсече Костя. — И затова не можете да ме победите. Не можете да съберете повече Сила, разбираш ли? Аз съм абсолютът!

— Ти си абсолютната нула — отвърнах. — Ти си абсолютният вампир.

— Вампир, маг… каква е разликата? Аз съм абсолютният Различен.

— Прав си, няма разлика. Ние всички живеем за сметка на човешката Сила. И ти съвсем не си най-силният — ти си най-слабият. Ти си абсолютната празнота, в която се влива чуждата Сила.

— Дори и така да е — не започна да спори Костя. — Това нищо не променя, Антоне. Вие не можете да ме спрете и аз ще направя това, което съм замислил.

Помълча за секунда, после каза:

— А ти все пак няма да минеш на моя страна… за какво си мислиш?

Не отговорих. Теглех сила.

От Хесер и Завулон, от Тъмните и Светлите, от добрите и злите. Някъде там, далеч, ми отдаваха силите си тези, които обичах, и тези, които мразех. И сега за мен нямаше никаква разлика дали тази Сила е Светла, или Тъмна. Сега всички бяхме в една лодка… в една космическа лодка, плуваща в абсолютната пустота…

— Е, удряй — изрече подигравателно Костя. — Вече няма да ме хванеш неподготвен.

„Удряй — прошепна Хесер. — Удари с «Бялата мъгла».“

Знанието за това какво е „Бялата мъгла“ се вмъкна в мен заедно със Светлата Сила. Знание страшно, плашещо, защото дори самият Хесер е използвал това заклинание един-единствен път и след това се е заклел никога повече да не го използва…

„Удряй — посъветва ме Завулон. — По-добре със «Сенките на Владиките».“

Знанието за това какво е „Сенките на Владиките“ се плъзна в мен заедно е Тъмната Сила. Знание отвратително, ужасяващо, защото дори Завулон никога не е рискувал да вдигне тези Сенки от петия слой на Сумрака…

„Удряй — каза Едгар. — Със «Саркофага на времето». Само със «Саркофага на времето»!“

Знанието за това какво е „Саркофагът на времето“ нахлу в мен заедно със Силата на Инквизиторите. Знание студено, мъртвешко, защото приложилият заклинанието оставаше в саркофага заедно с жертвата — завинаги, до края на Вселената…

— Ами ако му надупча скафандъра? — попита Лас, застанал на вратата с пистолета в ръка.

Абсолютен Различен.

Абсолютна нула.

Най-силният, най-слабият…

Аз събрах отдадената ми Сила и я вложих в заклинание от седмо равнище, едно от най-простите, които владее всеки Различен.

„Щитът на Мага.“

Сигурно никога досега Силата не е била пропилявана толкова безсмислено.

И сигурно никой маг в света не е бил толкова надеждно защитен.

От всичко.

Около мен се появи бял мрежест пашкул. Нишките на пашкула се пропукваха от струящата в тях енергия. Тя отиваше някъде, в самите дълбини на мирозданието, където се губи броят на слоевете в Сумрака, където няма нито материя, нито пространство, нито време — нищо, разбираемо за човек или Различен.