Сергей Лукяненко - Сумрачен патрул

И в следващия миг Костя показа на какво е способен.

Изби с ритник чашата от ръцете ми, гърбът ми се залепи за прозореца. Рамката изтрещя, а на мястото на Костя се въртеше сив вихър — ударите с ръце и крака следваха с невероятна, достъпна само за киногероите скорост. На всички страни летяха пръски кръв и парчета плът, сякаш някой беше решил да пусне в машината за фреш парче прясно месо.

После Костя изскочи в коридора, огледа се и се хвърли към прозореца, сякаш не забелязваше дебелото двойно стъкло.

Стъклото също не го забеляза.

Костя се мярна още веднъж зад прозореца, докато се търкаляше по склона, и влакът отмина нататък.

Бях чувал за такъв трик от вампирския арсенал, само че винаги го бях смятал за пълна измислица. Дори в справочниците срещу „минаване през стени и стъкла в реалния свят“ стоеше срамното „н.п.“ — „непотвърдено“.

На пода на купето лежаха в безформена купчина двама Инквизитори — толкова разкъсани, че нямаше смисъл да се проверяват за пулс.

На третия му беше провървяло — той седеше на леглото, притискайки раната в корема си.

Целият под беше в кръв.

Пътниците на горните легла вече не крещяха — единият беше затиснал глава с възглавницата, другият гледаше надолу с изцъклен поглед и тихичко се кикотеше.

Изправих се и с подгъващи се крака излязох в коридора.

Както се казваше в един стар черен виц — „животът започва да се подрежда!“.

Пътниците в главния вагон седяха в купетата си и се взираха с празни очи в прозорците. Минаващите през вагона хора кой знае защо ускоряваха крачка и не се оглеждаха. В затворено купе, заедно с двете опаковани в черни найлонови чували тела, лежеше раненият Инквизитор, който вече от четири часа се ползваше от лечебните заклинания на свой колега. Още двама Инквизитори стояха на пост пред вратата на нашето купе.

— Как се досети? — попита Едгар.

Той излекува челюстта ми за три минути, веднага след като помогна на ранения си колега. Аз не попитах какво ми имаше — просто натъртване, пукване или счупване. Излекувал го е, и туй то. Само че двата предни зъба останаха избити и беше неприятно да ги докосвам с език.

— Спомних си нещо за „Фуаран“… — казах аз. В суматохата на първите минути след бягството на Костя имах време да измисля нещо. — Вещицата… е, Арина, тя каза, че според легендите, заклинанието от „Фуаран“ действа, ако имаш кръв от дванайсет човека. Дори и да е съвсем мъничко…

— Защо не каза по-рано? — попита рязко Едгар.

— Не му придадох голямо значение. Тогава цялата история е „Фуаран“ изглеждаше пълна измислица… Костя спомена, че коктейлът му се състои от кръв от дванайсет донора… и загрях.

— Ясно. Витезслав не е имал под ръка дузина души — кимна Едгар. — Ако беше казал веднага… ако беше казал…

— Ти знаеше ли състава на коктейла?

— Да, разбира се. В Инквизицията се е обсъждал „коктейлът на Саушкин“. Не прави никакви чудеса, няма да вдигне Силата ти на по-високо равнище, отколкото ти е дала природата. Но, наистина, позволява на вампира да се вдигне до своя максимум, без да убива хора…

— Да се вдигне или да падне? — попитах аз.

— Ако не убива — да се вдигне — отвърна сухо Едгар. — А ти не знаеше… ама че работа…

Премълчах.

Да, не знаех. Не исках нищо да знам. Браво на мен. И сега двама Инквизитори лежат в черен найлон и никой не може да им помогне…

— Да оставим това — реши Едгар. — Каква полза има сега… Той лети, виждаш ли?

Хвърлих поглед към „компаса“. Да… наистина. Разстоянието до Костя, или по-точно — до книгата, не се променяше, макар че влакът се носеше поне със седемдесет-осемдесет километра в час. Значи — летеше след нас. Не бягаше!

— Наистина му трябва нещо в Средна Азия… — изрече объркано Едгар. — Само че какво?

— Трябва да извикаме Великите — казах аз.

— Сами ще дойдат — махна с ръка Едгар. — Съобщих им всичко, окачих портал… те ще решат какво ще правят.

— Ясно е какво ще решат — измърморих аз. — Завулон ще иска да му предадат провинилия се Костя. И най-вече „Фуаран“.

— Никой няма да получи книгата, успокой се.

— Освен Инквизицията?

Едгар премълча.

Настаних се по-удобно. Опипах челюстта си.

Не ме болеше.

Жалко за зъбите. Щеше да се наложи да ходя или на стоматолог, или при лечител. Но бедата беше там, че дори най-добрите Светли лечители не могат да лекуват безболезнено зъби! Не могат и туй то…

Стрелката на „компаса“ потрепваше, указвайки посоката. Разстоянието не се променяше — десет-двайсет километра. Значи Костя се бе съблякъл и се бе превърнал в прилеп… или в някаква друга твар? В гигантски плъх, вълк… Без значение в какво. Превърнал се бе в прилеп и летеше след влака, стискайки в лапи вързопа с дрехите и книгата. Къде ли я е крил, мерзавецът? По тялото си? В таен джоб на дрехите?