Сергей Лукяненко - Сумрачен патрул

— „Кристалният щит“ не може да се счупи — отбеляза Хесер. — А и откъде имаш… впрочем разбирам. Отново артефакти от специалния склад.

— Той едва не проби „щита“ — повтори Едгар.

— А ти как оживя? — попита ме Хесер. Или ми се стори, или в гласа му наистина се прокрадна нотка на съчувствие.

— Костя не искаше да ме убива — казах просто аз. — Той се зае с Едгар… първо ударих със „сивия молебен“… — Хесер кимна одобрително. — … а после ми попадна водка и му я плиснах в лицето. Костя се вбеси, но пак не искаше да ме убива. Тогава си отвлече вниманието заради Инквизиторите, разхвърля ги и избяга.

— Чисто руски начин — да се решават проблемите с водка — изрече мрачно Хесер. — Защо? Защо си го дразнил? Та той не е новак. Нима не ти е било ясно, че няма да се справиш? А после щеше да се наложи аз да мъкна останките ти при Светлана, нали?

— Увлякох се — признах си аз. — Твърде неочаквано стана всичко. А когато Костя започна да ме умолява: „ела с мен, не искам да причинявам зло…“

— Не искал да причинява зло — повтори с горчивина Хесер. — Вампир-реформатор. Прогресивен господар на света…

— Хесер, трябва да решим нещо — каза тихо Завулон. — Мога да вдигна изтребителите от военното летище.

Маговете замълчаха.

Представих си как реактивните изтребители преследват прилепа в небето, обстрелвайки го с картечници и ракети…

Безумие…

— По-добре хеликоптери… — каза замислено Хесер. — Не. Това са глупости, Завулон. Той просто ще помете хората по пътя си.

— Значи все пак остава бомбата? — попита с любопитство Завулон.

— Не! — поклати глава Хесер. — Не. Не тук. А и вече няма смисъл… той е нащрек. Трябва да го ударим с магия.

Завулон кимна и неочаквано се разкикоти с тънък глас.

— Какво има? — попита Хесер.

— Цял живот съм си мечтал… Вярваш ли ми, мой стар противнико? Мечтаех да поработя заедно с теб! Явно наистина… от омразата до любовта…

— Все пак ти си абсолютен психопат — изрече тихо Хесер.

— Всички сме чукнати в главата — изкикоти се Завулон. — Е, какво? Ти и аз? Или да докараме нашите ? Нека ни заредят със сила, а ние ще бъдем острието на удара.

Хесер поклати глава.

— Не, Завулон. Не си струва да се спречкваме с Константин. Имам друго предложение…

Той ме погледна.

Аз опипах с език парчетата от зъба. Колко лошо се получи…

— Готов съм, Хесер.

— Има шанс — кимна Завулон с одобрение. — След като у Костя са останали някакви сантиментални чувства… само че ще можеш ли да удариш, Антоне?

Не отговорих веднага. Наистина се замислих.

Не ставаше дума за арест. Със сигурност щеше да се наложи да ударя, за да убия. Да стана острие, център на силата, която ще наливат в мен Хесер, Завулон, Едгар… а може би и други магове. Да, аз бях по-неопитен от Великите, но само аз имах шанс да се приближа до Костя без бой, изхождайки от същите тези „сантиментални съображения“.

Алтернативата беше проста — Великите щяха да съберат всички сили в юмрук. А ако им потрябваше силата на Надечка, Хесер щеше да поиска от Светлана да инициира дъщеря ни…

Нямаше алтернатива.

— Ще убия Костя — казах аз.

— Не така — изрече тихо Хесер. — Не говориш правилно, патрулен!

— Ще упокоя вампира — прошепнах аз.

Хесер кимна.

— И не го преживявай много, Городецки — добави Завулон. — Спести си интелигентските сълзи и сополи. Няма го вече доброто момче Костя. А и никога не го е имало. Дори и да не е убивал хора за кръвта им, той е вампир. Нежив.

Хесер кимна одобрително.

За момент затворих очи.

Нежив.

В него липсваше нещо, което за по-лесно наричаме душа.

Някаква съставка, неуловима дори за нас, Различните. Тя липсваше още от най-ранното му детство — благодарение на родителите-вампири. Той е расъл, участъковият лекар е преслушвал сърцето му и се е възхищавал от здравето на детето. Той се е превърнал в мъж и никое момиче не му е казало, че устните му са хладни, когато целува. Той би могъл да има деца — най-обикновени деца от най-обикновена човешка жена.

Но всичко това е неживот. Всичко това е назаем, откраднато е — и когато Костя умре, тялото му мигновено ще се разпадне на прах… защото отдавна е мъртво.

Всички ние сме осъдени на смърт от самото си раждане.

Но поне можем да живеем до смъртта си.

— Оставете ни насаме с Антон — каза Хесер. — Ще се опитам да го подготвя.

Чух как Завулон и Едгар станаха. Излязоха в коридора, вратата се затвори. Нещо зашумя — сигурно Хесер ни защитаваше от наблюдение. После попита: