Сергей Лукяненко - Сумрачен патрул

Аз се спрях, гледайки Инквизитора и вампира, които стояха в коридора пред нашето купе. Ами ако наистина…

Не, стоп. Това е безумие. Всичко е възможно, но не всичко се случва. Аз съм си аз, Едгар си е Едгар, Витезслав си е Витезслав. Иначе е невъзможно да се работи.

— Имам информация — казах аз, заставайки между Костя и Едгар.

— Е? — кимна Едгар.

— На Лас му е въздействал вампир. Той си спомня… нещо като музика, която го е повикала на път.

— Колко поетично — изсумтя Едгар, но не се усмихна, а кимна одобрително: — Музика? Много напомня на кръвопий… извинявай, Костя. На вампирите.

— Можеш да го кажеш политически коректно: „на хемоглобино зависимите“ — усмихна се Костя само с устни.

— Хемоглобинът няма нищо общо и ти много добре го знаеш — отсече Едгар. — Какво пък… Това е някаква нишка. — Той изведнъж се усмихна и ме потупа по рамото: — А ти си упорит. Какво пък, влакът вече има шанс. Почакайте ме тук.

Едгар се отдалечи бързо по коридора. Помислих си, че отива към своите хора, но Едгар влезе в купето на началник-влака и затвори вратата.

— Какво ли е намислил? — попита Костя.

— Откъде да знам? Може би има някакви особени заклинания за откриване на вампири?

— Не — отсече Костя. — Всичко е както при другите Различни. Ако Витезслав се крие сред хората, не можеш да го разкриеш с никакви заклинания. Пълни глупости…

Той беше започнал да нервничи и аз го разбирах. Все пак е тежко да принадлежиш към най-отритнатото малцинство в света на Различните… и да преследваш свой събрат. Както ми беше казал веднъж… на мен — младия, глупав, смел ловец на вампири: „Ние сме много малко. Когато някой си отиде, всички го усещаме.“

— Костя, а ти усети ли смъртта на Витезслав?

— За какво говориш, Антоне?

— Някога ми беше казал, че усещате смъртта… на своите.

— Усещаме, ако вампирът е лицензиран. Когато убива регистрационния печат, всички в района се превиват от отката. Витезслав нямаше печат.

— Но явно Едгар е намислил нещо — промърморих аз. — Някакви инквизиторски трикове?

— Сигурно — намръщи се Костя. — Защо става така, Антоне? Защо нас непрекъснато ни мачкат… дори нашите? Тъмните магове също ни убиват!

Изведнъж той заговори с мен както преди. Сякаш още беше невинно момче-вампир… макар че каква ти невинност у вампир?

И това беше ужасно, направо ме разкъсваше — проклетите въпроси и проклетата предопределеност, но вече от онзи, който е преминал границата, който е започнал да ловува и да убива…

— Вие убивате… заради храна — казах аз.

— А заради власт, пари, удоволствие по-благородно ли е? — попита Костя с горчивина. Обърна се към мен и ме погледна в очите: — Защо говориш с мен толкова… предпазливо? Някога бяхме приятели. Какво се промени?

— Ти стана Висш вампир.

— И какво от това?

— Аз знам как вампирите стават Висши, Костя.

Няколко секунди той ме гледаше в очите. После се усмихна. С онази същата, вампирска усмивчица — уж няма удължени зъби в устата, а вече ги чувстваш на гърлото си.

— А, да… Трябва да пиеш кръвта на невинни девойки и деца, да ги убиеш… Стара, класическа рецепта. Така е станал висш старият Витезслав… Искаш да кажеш, че нито веднъж не си поглеждал в досието ми?

— Не — отвърнах аз.

Той чак омекна и усмивката му стана жалка и объркана.

— Нито веднъж?

— Не — повторих, но вече разбирах, че някъде съм сбъркал.

Костя разпери неловко ръце и заговори, използвайки само съюзи, междуметия и местоимения:

— Ама и… това… ето… ама ти… а аз… ама… ама и ти…

— Не искам да поглеждам в досието на приятел — казах аз и добавих неловко: — Дори и бивш.

— Аз пък си помислих, че си го чел — каза Костя. — Ясно. Ние сме в двайсет и първи век, Антоне. Ето… — той бръкна в джоба на сакото и извади манерката си. — Концентрат… донорска кръв. Дванайсет човека даряват кръв — и не е необходимо да убиваш никого. Хемоглобинът, разбира се, няма нищо общо! Далеч по-важни са емоциите, които изпитва човек, когато дарява кръв. Не можеш да си представиш колко много хора се страхуват до смърт, но все пак отиват при доктора и даряват кръв за роднините. Моята лична рецепта… „щемпелът на Саушкин“. Само че обикновено я наричат „коктейл на Саушкин“. В досието със сигурност е записано.

Той ме гледаше триумфално… и сигурно изобщо не можеше да разбере защо не се усмихвам. Защо не мърморя виновно: „Костя, прости ми, смятах те за негодник и убиец… а ти си честен вампир, добър вампир… съвременен вампир…“