Сергей Лукяненко - Сумрачен патрул

Лас вече беше станал. Седеше в купето си и мрачно разглеждаше унилия пейзаж през прозореца. Масичката беше вдигната, а в мивката, под тънка струйка вода, се охлаждаше бутилка кумис.

— Няма хладилник — каза тъжно той. — Дори в най-хубавия вагон не е предвиден хладилник в купето. Искаш ли кумис?

— Вече пих.

— Е, и?

— Е, само малко… — съгласих се аз.

Лас наистина наля само по капка коняк, колкото да навлажним устните си. Отпихме и Лас каза замислено:

— И какво ми стана вчера, а? Хайде, кажи — защо един умен човек ще тръгне на почивка в Казахстан? В Испания — добре. В Турция — добре. Дори и в Пекин може, на фестивала на целувките, ако толкова му се иска екстремен туризъм. А в Казахстан какво да правя?

Свих рамене.

— Това беше странна флуктуация на съзнанието — обяви Лас. — Помислих по въпроса…

— И реши да слезеш — предположих аз.

— Точно така. И отново да се кача. На обратния влак.

— Умно решение — казах аз искрено. Първо — избавяхме се от един заподозрян. Второ — спасяваше се добър човек.

— След няколко часа е Саратов — размишляваше на глас Лас. — Там ще сляза. Сега ще позвъня на един делови партньор, ще го помоля да ме посрещне. Хубав град е Саратов.

— И с какво е толкова хубав? — поинтересувах се аз.

— Ами… — Той отново напълни чашките, този път по-щедро. — На територията на Саратов открай време са живели хора. С това той силно се е отличавал от районите на крайния Север и близките до тях. В царските времена там е била губерния, но изостанала, ненапразно Чацки е казвал: „В глухата провинция, в Саратов!“. А сега той е промишлен и културен център на региона, голям железопътен възел.

— Брей! — изрекох предпазливо аз. Не беше ясно дали говори сериозно, или просто дрънка небивалици, в които думата „Саратов“ спокойно може да се замени с „Кострома“, „Ростов“ или който и да е друг град.

— Най-ценното е големият железопътен възел — поясни Лас. — Ще хапна в някой „Макдоналдс“ и потеглям обратно. Освен това там има старинен събор, непременно ще го огледам. Така няма да съм пътувал напразно.

Да, нашият неизвестен противник беше прекалил с предпазливостта. Внушението е било твърде слабо и се е разсеяло за един ден.

— Слушай, ти все пак защо тръгна за Казахстан? — предпазливо попитах аз.

— Нали ти казвам — просто така — въздъхна Лас.

— Ама съвсем просто така?

— Е… седя си, никого не закачам, сменям си струните на китарата. Изведнъж звъни телефонът. Грешен номер, търсеха някакъв казах… дори и името не запомних. Оставих слушалката и започнах да се чудя колко ли казахи живеят в Москва. А на китарата имах само две струни, като на домбра 11, опънах ги и започнах да си подрънквам. Излезе някак смешно. Получи се някаква мелодия… натрапчива някак си, примамваща. И си помислих — защо да не отида в Казахстан?

— Мелодия? — уточних аз.

— Аха. Някаква такава примамваща, зовяща. Степ, кумис, такива неща…

Нима все пак беше Витезслав? По принцип магията е незабележима за обикновения човек. Но магията на вампирите е нещо средно между пълноценна магия и много силна хипноза. Тя се нуждае от поглед, звук, докосване — някакъв, дори и съвсем незначителен контакт между вампира и човека. И оставя следа — усещане за поглед, звук, докосване…

Нима старият вампир беше изиграл всички нас?

— Антоне… — каза замислено Лас. — А ти нали не търгуваш с мляко?

Премълчах.

— Ако в мен имаше нещо интересно за ФСБ, щях да напълня гащите от страх — продължи Лас. — Само че ми се струва, че тук и ФСБ ще се изплаши.

— Хайде да не навлизаме в тази тема, а? — предложих аз. — Така ще е най-добре.

— Ъхъ — съгласи се бързо Лас. — Така е. Тогава какво, да слизам ли в Саратов?

— Слизай и се прибирай вкъщи — кимнах аз и станах. — Благодаря за коняка.

— Слушам — каза Лас. — Винаги се радвам да помогна.

Не можах да разбера дали ми се подиграва. Явно при някои хора този начин на говорене се получава автоматично.

Стиснахме си ръцете умерено тържествено, аз излязох в коридора и тръгнах към нашия вагон.

Значи — Витезслав. Какъв умник… Виж го ти проверения сътрудник на Инквизицията!

Бях се разпалил. До краен предел. Витезслав можеше да се маскира като когото си поиска. Дори и като това сополиво двугодишно детенце, което любопитно надничаше от купето си. Дори като пълничката дама с ненормално големите златни обици. Дори като кондуктора, подмазващ се пред Едгар — и защо не?

Дори като самия Едгар, или Костя…