Сергей Лукяненко - Сумрачен патрул

Имаше нещо в думите й. Нещо важно. Само че още не можех да хвана нишката…

„Света, а от какво се бои… старицата?“

„От масово превръщане на хората в Различни.“

„Не смята ли да се предаде?“

„Не. Смята да се омита по-бързо. И аз я разбирам.“

Въздъхнах. Все пак си струваше да привлечем Арина под отговорност… струваше си, ако Инквизицията не й предяви обвинение в саботаж. И отново — Хесер…

„Света, попитай я… попитай я защо похитителят би се отправил на изток? Може би там, където е написана, книгата ще бъде по-силна?“

Пауза. Колко жалко, че това не е телефон, че не мога да поговоря директно с вещицата. Уви, пряк разговор е възможен само между близки хора, или поне съмишленици.

„Не… Тя много се учуди. Каза, че «Фуаран» не е свързана с никоя местност. Книгата ще работи и в Хималаите, и в Антарктида, и в Бряг на слоновата кост.“

„Тогава… тогава разбери може ли Витезслав да се възползва от нея? Все пак е вампир, нисш Различен…“

Отново пауза.

„Може. И вампир, и върколак. И Светъл, и Тъмен. Никакви ограничения. Само човек не би могъл да се възползва от книгата.“

„Това е ясно… И нищо друго?“

„Нищо, Антоне. Надявах се, че тя ще ни подскаже нещо… но сбърках.“

„Добре. Благодаря ти. Обичам те.“

„И аз. Почини си. Сигурна съм, че на сутринта всичко ще стане по-ясно…“

Тънката нишка, проточила се между нас, се скъса. Аз се повъртях, за да се настаня по-удобно. После не се сдържах и погледнах към масичката. Стрелката на „компаса“ се въртеше както преди, „Фуаран“ беше във влака.

През нощта се будих два пъти. Единия път при Едгар дойде някой от Инквизиторите и докладва за липса на каквито и да е доклади. Втория път влакът спря в Тамбов и Костя тихо излезе от купето.

Станах малко след десет.

Едгар пиеше чай. Костя, порозовял и свеж, дъвчеше сандвич със салам. Стрелката се въртеше. Всичко беше както преди.

Аз се облякох направо в леглото и скочих долу. В комплекта с бельото имаше миниатюрно парченце сапун, с което се изчерпваше цялата ми достъпна хигиена.

— Вземи… — каза Костя, и ми подаде найлонова торбичка. — Взех някои неща… в Тамбов…

В торбичката имаше пакет самобръсначки за еднократна употреба, флакон с гел за бръснене „Жилет“, четка за зъби и паста „Нов бисер“.

— Забравих одеколон — добави Костя. — Не се сетих.

Нищо чудно, че е забравил — вампирите, както и върколаците, не обичат силните миризми. Може би ефектът от чесъна, който за повечето вампири е напълно безвреден, е свързан с това, че им пречи да намерят жертвата си?

— Благодаря — казах аз. — Колко ти дължа?

Костя махна с ръка.

— Вече му платих — съобщи Едгар. — Между другото, и на теб се полагат командировъчни. Петдесет долара на ден, плюс пари за храна — срещу касова бележка.

— Добре си живее Инквизицията — изрекох язвително аз. — Някакви новини?

— Хесер и Завулон се опитват да се справят с останките на Витезслав. — Той се изрази точно така — „с останките“, тържествено и официално. — Трудно е да се разбере нещо. Нали знаеш, колкото по-стар е вампирът, толкова по-малко остава от него след смъртта му…

Костя дъвчеше съсредоточено сандвича.

— Ами да — съгласих се аз. — Ще ида да се измия.

Вече се бяха събудили почти всички във вагона, само две купета, в които снощи купонясваха твърде активно, бяха затворени. Изчаках реда си на къса опашка и се натъпках в казармения уют на влаковата тоалетна. От железния чучур на крана лениво се стичаше топла водичка. Полираният метален лист, заменящ огледалото, беше отдавна и безнадеждно зацапан със сапунени пръски. Докато миех зъбите си с твърдата китайска четка, аз си спомних снощния разговор със Светлана.

Имаше нещо важно в думите й. Имаше — но така си и остана неосъзнато, нито от Светлана, нито от мен.

И аз трябваше да разбера какво е то.

Прибрах се в купето, без да съм се приближил към истината, но с идея, която ми се струваше плодотворна. Спътниците ми вече приключваха със закуската и аз, затваряйки вратата, веднага преминах на въпроса:

— Едгар, имам идея. На някой дълъг преход твоите хора ще започнат да откачват вагоните. Един по един. За да не спира влакът, някой от тях ще контролира машиниста. Ние ще следим компаса. Веднага щом бъде откачен вагонът с книгата — стрелката ще го покаже.

— Е, и? — попита кисело Едгар.

— Ще локализираме книгата. С точност до вагон. А после можем да обкръжим вагона и поединично да отделяме настрани всеки пътник с багажа му. Веднага щом бъде отделен убиецът, стрелката ще го покаже. И край! Няма никаква нужда да унищожаваме влака!