Майкл Муркок - Господарят на паяците

Бак Пури беше започнал да си говори сам, беше започнал тревожно да върти очи. Правехме се, че не забелязваме отчасти заради него, отчасти заради самите нас. Неговото състояние ни се струваше като предсказание за онова, което скоро ще ни се случи.

Тогава видяхме кулата.

Не бях виждал такова нещо на Марс. Макар и отчасти разрушена и невероятно стара, по нея нямаше никакви следи на ерозия. Частичната й повреда изглеждаше като резултат от някаква бомбардировка. На горните й части имаше големи нащърбени дупки, пробити през някой етап от дългата й история. Ако не друго, кулата ни предлагаше подслон. Но тя показваше също, че някога тук е имало селище, а където има селище, трябва да има и вода.

Отидохме до нея. Попипах я и с изненада открих, че не е от естествен материал, най-малкото не такъв, който ми е познат. Изглежда, беше изградена от невероятно издръжлива пластмаса, здрава като стомана, може би дори по-здрава, тъй като беше издържала без никаква повреда на корозионния пясък.

Когато влязохме, другарите ми бяха принудени да се наведат. Вътре беше навят пясък, но беше хладно. Налягахме на земята и без някой да продума, почти моментално заспахме.

Аз пръв се събудих. Може би още не бях свикнал с дългата марсианска нощ.

Бе почнало да се зазорява. Макар да бях отпочинал, още се чувствах отпаднал.

Въпреки състоянието си видях, че на около четири метра над главата ми имаше таван.

Напуснах спящата си компания и започнах да разглеждам заобикалящата ни пустиня и да търся следи за вода някъде под пясъка. Бях сигурен, че има, но дали ще я намеря, беше съвсем друг въпрос.

Тогава съгледах издатина в пясъка. Не беше дюна. Огледах я и установих, че прилича на ниска стена, направена от същия материал като кулата. Остъргах пясъка от нея и видях, че е издигната около повърхнина от същия материал. Не можех да разбера смисъла на тази конструкция. Беше идеален квадрат със страна около девет метра. Тръгнах към насрещната страна.

Не бях много внимателен, или може би прекалено уморен, защото неочаквано стъпих върху малка купчинка пясък, опитах се да запазя равновесие и полетях надолу през повърхността. Паднах свит на кълбо и ожулен в стая, наполовина запълнена с пясък. Претърколих се и погледнах нагоре. Видях над себе си назъбена дупка, през която влизаше слънчева светлина. Вероятно беше резултат от същото нещо, което беше избило дупки и по кулата. Беше запушена с някаква плоскост и оттам беше проникнал пясъкът. През нея бях паднал.

Покривната плоскост представляваше тънък пластмасов лист. Погледнах падналите с мен парчета. Отново не можах да позная от какъв материал са направени. Не бях химик и не можех да кажа дали е произведен по някой от използваните на Земята процеси. Подобно на кулата обаче той свидетелстваше за модерна технология, каквато не притежаваше никоя от марсианските раси, с които бях влизал в контакт.

Изведнъж през главата ми мина една мисъл и умората изчезна. Мисълта имаше няколко последствия, но признавам, че не помислих за другарите си горе, а само за себе си. Дали не беше жилище на шеев? Ако е така, сигурно имаше начин да се върна на Марс от онова време, което исках да посетя — времето, в което живееше Шизала!

Изплюх пясъка от устата си и се изправих. Стаята беше почти гола, макар че когато очите ми се адаптираха към полумрака, на далечната стена съзрях малък панел. Огледах го набързо и установих, че е украсен с половин дузина бутони. Вдигнах ръка. Ако натиснех някой, какво ли ще се случи? Ще се случи ли изобщо нещо? Може би нямаше нищо да се случи. И все пак ръката, която се беше опитала да закърпи покрива, може би поддържаше в изправност някакви машини. Обитавано ли беше мястото? Беше логично. Щом имаше бутони, трябваше да има и машини.

Натиснах един произволно избран бутон. Резултатът беше съвсем разочароващ, защото единственото, което се случи, бе, че стаята се изпълни със слаба светлина, излъчваща се от самите стени. Тя обаче разкри нещо друго — едва забележима правоъгълна черта близо до панела, която подсказваше, че там има врата. Бях прав.

Енергията или поне част от нея, продължаваше да действа и стените да светят.

Преди да продължа по-нататък с изследването, се върнах на предишното си място под дупката на покрива. Чух слаби гласове. Очевидно другарите ми се бяха събудили, почудили се, че ме няма и тръгнали да ме търсят.

Извиках им. Не след много над мен се надвеси изненаданото лице на Хуул Хаджи.