Майкл Муркок - Господарят на паяците

Минах покрай скелета и натиснах бутона, за да отворя и следващата врата.

Този път вратата плавно се отвори. Бързо натиснах следващия бутон и третата стая се изпълни със светлина. Беше по-голяма от първите две. В известен смисъл това ме успокои, защото беше пълна с машини. Разбира се, не можах да разпозная функциите на машините, но самата мисъл, че са създадени от някакъв висш интелект, беше утешителна. Като учен прецених, че са творения на обикновени интелигентни хора, а не дело на някакви свръхестествени същества.

Ако обитателите все още живееха в този лабиринт от стаи, те щяха да са логически мислещи хора. Може би щяха да проявят към нас някаква враждебност, може би щяха да притежават някакви мощни оръжия, но щяха да са осезаеми врагове.

Така мислех аз.

Трябваше да разбера, че в разсъжденията ми, с които исках да се успокоя, имаше празнина. Трябваше да разбера, че звукът, който бях чул, беше животински по произход и враждебен по съдържание. В него нямаше никакви следи на интелигентност.

Продължихме да влизаме в стая подир стая. Открихме машини. И шкафове с материали; плат, приличен на парашутна коприна; контейнери с газ и химикали; макари с шнурове, подобни на найлонови, но по-здрави; лабораторна апаратура, използувана за провеждане на експерименти с химикали, електроника и други подобни; части от машини, възли от различни захранващи устройства.

Колкото по-навътре влизахме в комплекса от стаи, толкова по-разхвърляни бяха те. В първите всичко беше грижливо подредено, но в следващите контейнерите бяха преобърнати, ключалките отворени, съдържанието разхвърляно. Дали в мястото не са проникнали крадци, един от които намерихме мъртъв във втората стая?

Не зная коя стая беше, може би тринайсетата, която отворих по обикновения начин. Пресегнах се да натисна бутона за осветление и напипах нещо меко и влажно. Беше ужасен бутон. Извиках, дръпнах си ръката и се обърнах да кажа на другарите си за случилото се.

Първото нещо, което видях, беше лицето на Бак Пури. Очите му се бяха разширили и изпълнили със страх. Той сочеше в стаята. От гърлото му се изтръгна приглушен звук. Ръката му припряно затърси меча.

Другите също се хванаха за мечовете.

Обърнах се и ги видях. Бели форми. Може би някога са били хора, но вече не бяха.

Със смесено чувство на ужас и отчаяние извадих меча си, макар да съзнавах, че никакво обикновено оръжие не може да ме защити от призраците, които се движеха към нас от тъмнината.

Този път Бак Пури не побягна.

Лицето му беше странно изкривено. Той направи половин крачка назад и после, преди да можем да го спрем, се хвърли в тъмната стая право срещу мъртвешки белите същества!

За момент те се отдръпнаха назад и издадоха нечленоразделни звуци, нададоха ужасен вой — сякаш хиляди прилепи полетяха из въздуха, а ехото се разнасяше от стая в стая.

Бак Пури размахваше меча наляво и надясно, нагоре и надолу, сечеше крайници, пробождаше студени и влажни тела.

И тогава сякаш като изневиделица множество копия изведнъж го промушиха. Той изрева от болка и ужас, когато копия като онова, което бяхме видели по-напред, покриха цялото му тяло така плътно, че нищо не се виждаше под тях.

Бак Пури се строполи безжизнен.

Като видях, че съществата са смъртни, реших, че трябва да се възползвам от предимството на неудържимата атака на Бак Пури, размахах меча, скочих към входа и извиках:

— Идвайте, те могат да бъдат убити!

Можеха да бъдат убити, но бяха неуловими, а видът им предизвикваше физическо отвращение. Следван от другите, аз ги нападнах и скоро се вкопчих в мека гъвкава плът, която сякаш беше без кости.

А лицата им! Бяха отвратителна пародия на човешки лица. Напомняха поразително много на грозните малки вампири, земните прилепи. Плоски лица с огромни ноздри, процепи за усти, пълни с остри дребни зъби, полуслепи очи — тъмни, злобни и безчувствени.

Докато се борех с техните нокти, остри зъби и копия, те се плъзгаха наоколо, ломотеха и цвъртяха.

Бях сбъркал. В лицата им нямаше и следа от интелигентност — само демонична жажда за кръв, злоба и много омраза, но никакъв разум.

Аз и другарите ми стояхме рамо до рамо, опрели гръб в гръб. Съществата се спуснаха върху нас. Когато видяхме, че тежките ни мечове могат да ги наранят — всъщност вече бяха посекли дузини от тях — духът ни се повиши.

Най-после вампирите се обърнаха и побягнаха, оставяйки ранените на пода. Доубихме ги. Нямахме избор. Опитахме се да ги преследваме през далечната врата, но тя беше заключена. Когато я отворихме, съществата бяха изчезнали.