Майкл Муркок - Господарят на паяците

Натиснах бутона за осветлението и разбрахме, че в своята лудост Бак Пури ни бе помогнал да се спасим. Когато ги атакува, те бяха забили по-голяма част от копията си в тялото му.

Тези обитатели на подземния комплекс бяха малко по-дребни от мен и изглежда, макар да беше невероятно, изобщо нямаха скелет. Мечовете ни бяха разсекли плът и мускули, беше потекла кръв, ако рядката жълта течност по нашите мечове можеше да се нарече кръв, но не бяха срещнали съпротивата на никаква кост.

Мобилизирах моралните си сили, разгледах труповете отблизо и видях, че имаше нещо подобно на скелет, но костите бяха много тънки и крехки; наподобяваха на тънки нишки от слонова кост. От какъв ли странен клон на дървото на еволюцията са се развили тези същества?

Обърнах се към Хуул Хаджи.

— Каква е тази раса? — попитах го аз. — Предполагам, че вече си се досетил.

— Не са шеев — отвърна той с лека иронична гримаса — Не са и якши. Предполагам, че са древни якши, каквито не съм виждал. Тези жалки същества не представляват истинска заплаха освен за ума!

— Значи мислиш, че са раса наречена якши. Защо?

— Защото надписите на копията, инструментите и шкафовете са на езика на якшите.

— Кои са якшите? Струва ми се, ти и преди спомена за тях.

— Кои са? Може би по-точно е да се каже кои са били , защото те съществуват вече само в преданията и суеверията. Те са братовчеди на шеев. Не си ли спомняш, че ти разказвах за тях, когато се срещнахме?

Върнах се към първата ни среща. Разбира се, старата раса, отклонила аргзууните от Мендишар по време на войната, която марсианците наричаха Най-страшната война.

— Мисля, че тези трябва да са потомци на якшите — продължи Хуул Хаджи, — защото имат известно, макар и слабо сходство с тази раса, ако това, което зная за тях, е точно. Вероятно съществуват тук от безброй столетия, помнейки по някакъв начин, несъмнено в ритуална форма, как да поддържат машините в добро състояние и да защитават мястото от външни хора. Малко по малко са загубили своята интелигентност и както забелязваш, са предпочели тъмнината пред светлината, макар че могат да имат светлина. Тази проклета раса напълно заслужава такава съдба.

Потреперих. По свой начин съчувствах на съществата, които някога са били хора.

— Е — казах малко по-бодро аз, — каквито и да са биологически, сигурно са имали нужда от вода. Това означава, че някъде тук ще намерим онова, от което се нуждаем.

Нашата нужда, изглежда, беше намаляла с откриването на подземните стаи, но боят още повече ни беше изтощил и ние се нуждаехме на първо място от вода.

Уморени, но уверени, че ако срещнем белите същества, ще ги победим, продължихме да изследваме подземния комплекс. Влязохме в една стая по-голяма от другите, в която проникваше малко естествена светлина.

Погледнах нагоре и видях, че светлината идва от куполообразен покрив, малко по-висок от покривите на останалите стаи, през които бяхме минали. От пукнатините на покрива се процеждаше пясък, но купчинката на пода не беше голяма.

И тогава чух звук от плискане на вода. Отначало помислих, че съм полудял от жажда, а след това, когато очите ми привикнаха към мрака, го видях — фонтан в центъра на стаята. Голям басейн със студена вода!

Пристъпихме напред и внимателно я опитахме, преди да се напием. Беше чиста и прясна. Пихме предпазливо, мокрехме телата си и не преставахме да се оглеждаме и да следим за възможно нападение от обитателите!

Освежени и с повишено настроение, напълнихме манерките си. Запушалката на моята беше заяла. Извадих малкия нож за дране от доспехите си — нож, какъвто носи всеки син марсианец. Той е наполовина скрит в кожените украшения, така че ако боецът попадне в плен, врагът да не може да го открие. Това му осигурява възможност да избяга. Изчистих пясъка и измъкнах запушалката след това върнах ножа в скрития под доспехите калъф.

Какво трябваше да правим по-нататък?

Нямахме желание да изследваме останалите стаи. Вече бяхме видели достатъчно. Отидохме до далечната врата, през която бяха избягали белите същества, залостихме я и натрупахме пясък и камъни. Открихме стъпала в стената, водещи към галерия под тавана. Изкачих се по тях и отидох в галерията. Беше достатъчно голяма. Очевидно е била предназначена за използване при ремонт и украсяване на купола, който не беше от същия издръжлив пластмасов материал. Открих една пукнатина и погледнах. Навън черната пустиня, която изглеждаше безкрайна, блестеше като кристал на слънцето. Куполът беше наполовина зарит и вероятно не се виждаше отвън. В ръката ми падна парче от купола. Материалът беше доста прогнил и той скоро щеше съвсем да се разпадне. Беше прозрачен, очевидно предназначен да пропуска светлина в стаята с фонтана. Може би това беше централната зала, използвана от якшите за почивка, когато са били нормални човешки същества. Куполът е бил построен не толкова с някаква чисто функционална цел, колкото с естетическа. Може би затова скоро щеше да се срути. Когато стане това, стаята ще се напълни с пясък, фонтанът ще бъде засипан. А обитателите на подземния град не притежаваха необходимата интелигентност, за да разчистят пясъка или да поправят купола.