Майкл Муркок - Господарят на паяците

— Дали е дело на пироза? — тихо попитах.

Той кимна и провери пулса й.

— Умира. Чудно е, че е живяла толкова дълго с тази рана.

Сякаш в отговор на думите му очите на Ора Лис потрепнаха и се отвориха. Бяха изцъклени, но когато видя Хуул Хаджи, се оживиха.

От гърлото се изтръгнаха задавени ридания и тя с мъка почти шепнешком произнесе:

— О, брадхи мой!

Хуул Хаджи галеше ръката й, опитваше се да произнесе думите, които не искаха да излязат. Очевидно се самообвиняваше за трагедията.

— Брадхи мой, извинявай.

— Извинявай? — Сега думите излязоха от устата му. — Не ти трябва да се извиняваш, Ора Лис, аз съм виновен.

— Не! — Гласът й възвърна силата си. — Ти не знаеш какво направих. Има ли време?

— Време? Време за какво? — Хуул Хаджи беше озадачен, макар че аз вече бях започнал да се досещам.

— Време да се спрат пироза.

— От какво?

Ора Лис леко се закашля и устните й се оцветиха от прясна кръв.

— Аз, аз им казах къде сте…

Тя се опита да стане.

— Аз им казах къде сте… Не разбираш ли? Аз им казах за събранието. Бях полудяла. Направих, направих го от мъка.

Хуул Хаджи отново ме погледна, в очите му се четеше болка. Беше разбрал. Ора Лис ни беше предала. Това беше нейното отмъщение за отхвърлената любов.

Той погледна Ора Лис. От онова, което й каза, разбрах веднъж за винаги, че е истински мъж, силен и милостив.

— Не — каза Хуул Хаджи, — ти не си направила нищо. Ние ще предупредим селото веднага.

Ора Лис умря, без да каже нищо повече. На устните й имаше усмивка на облекчение.

Погребахме злополучната девойка в тлъстата почва на хълмовете. Не сложихме нищо над гроба. Нещо в нас изглежда ни подсказа да не го правим. Сякаш с погребението на Ора Лис погребвахме целия трагичен епизод.

Последното, разбира се, беше невъзможно.

По-късно през този ден към нас се присъединиха още няколко бягащи мендишарци. От тях научихме, че пироза преследват всички оцелели, че бяха по петите на измъкналите се бойци. Научихме също, че са взети пленници, но не знаеха имената им, и че селото е разрушено до основи.

Един от градските лидери, боец на средна възраст, наричан Кал Хира, каза докато яздеше:

— Ще ми се да открия кой ни е предал. Ще ми се пръсне мозъкът от напрягане и не мога да намеря никакво обяснение.

Погледнах Хуул Хаджи. Той отвърна на погледа ми. В този момент, макар че може да е било и по-рано, постигнахме мълчаливо споразумение да не казваме за Ора Лис. Нека си остане тайна. Единствените истински престъпници бяха пироза. Другите бяха жертви на съдбата.

Изобщо не отговорихме на Кал Хира. Той също не каза нищо друго. На никой не му се говореше.

Хълмовете се смениха с равнини, а те отстъпиха място на пустинна местност. Продължихме да бягаме от преследвачите пироза.

Не ни хванаха, но ни прогониха индиректно, към нашата гибел.

Когато тръгнахме през пустинята, устните на Кал Хира бяха подути, но здраво стиснати.

Пустинята вече не беше просто гола местност от напукана земя и скали, а място, покрито с черни пясъци, непрекъснато движещи се от постоянния вятър.

Нямаше локви с блудкава вода, не знаехме дори и приблизително къде се намираме. Знаехме само, че пътуваме на северозапад.

Яките ни животни бяха почти толкова изморени, колкото и ние, и започнаха да губят сили. Небето беше безоблачно, жаркото слънце — безмилостен враг.

Пет дена почти безцелно яздихме из пустинята. Умовете ни бяха още вцепенени от неочаквания обрат на събитията в селото. Още не можехме да се съвземем от преживяното и ако не намерехме скоро вода, щяхме да умрем. Телата ни бяха покрити с дебел слой черен пустинен пясък, бяхме се отпуснали в седлата от умора.

Не ни оставаше нищо друго, освен да продължим да се движим, да продължим безнадеждното търсене на вода.

На шестия ден Кал Хира падна от седлото, без да издаде никакъв звук. Когато отидохме да му помогнем, видяхме, че е мъртъв.

На следващия ден умряха още двама. Освен мен и Хуул Хаджи бяха останали още трима живи, ако „живи“ е точната дума за състоянието, в което се намирахме. Това бяха Джил Дийра, Вас Оола и Бак Пури. Първият беше набит боец, по-мълчалив от не особено приказливите си другари, много нисък за мендишарец. Другите двама бяха високи млади мъже. Бак Пури видимо започна да отпада духом. Не можех да го виня. Много скоро от горещото слънце всички щяхме да загубим разсъдъка си, ако преди това не ни убиеше.