Майкл Муркок - Господарят на паяците

Струваше ми се, че Ора Лис имаше сериозни основания да си мисли, че страстта й се споделя, но не можех да намеря начин да предупредя приятеля си. Веднъж се оказах самичък с нея в една стая, и й поприказвах малко.

Въпреки извънземния й ръст и странно лице, за мен тя беше неподправена, искрена, романтична девойка. Опитах се да й говоря за Хуул Хаджи, за многото му задължения към неговия народ, че може би ще минат години, преди той да може да помисли за себе си и да се ожени.

Единственият отговор беше смях и вдигане на рамене.

— Ти си умен човек, Майкъл Кейн. Брат ми казва, че със съветите си много си им помогнал, но според мен не си много вещ по въпросите на любовта.

Това ме засегна повече, отколкото трябваше, защото мисълта за моята любима Шизала не ме напускаше.

— Не ти ли е минавало през ум, че чувствата на Хуул Хаджи може да не са толкова силни като твоите? — попитах внимателно аз.

Тя отново се усмихна.

— След два дни ще се оженим — отвърна Ора Лис.

Онемях.

— Ще се ожените? Хуул Хаджи нищо не ми е казвал!

— Не ти е казвал? Е, въпреки това ще се оженим!

Не можех нищо да отговоря, но реших при първа възможност да потърся Хуул Хаджи.

Намерих го на северната стена на селото да гледа към красивите синьо-зелени хълмове, обработените ниви и големите алени цветя, които растяха в изобилие наоколо.

— Хуул Хаджи — започнах аз без предисловие, — знаеш ли, че Ора Лис мисли, че след два дни ще се ожени за теб?

Той се обърна и се усмихна.

— Така ли? Страхувам се, че тя живее в някакъв свой измислен свят. Вчера ми каза тайнствено, че ако се срещнем при някакво дърво ей там — той посочи на североизток, — ще се сбъдне онова, което и двамата желаем. Таен брак! По-романтично, отколкото предполагах.

— Но нима не разбираш, че тя искрено се надява да отидеш на срещата?

Хуул Хаджи пое дълбоко дъх.

— Да, предполагам, че се надява. Сигурно трябва да направя нещо, нали?

— Трябва, и то бързо. Бедното момиче!

— Знаеш ли, Майкъл Кейн, задълженията от миналите дни ме оставиха почти в състояние на еуфория. Прекарах времето си в компанията на Ора Лис, защото намирах това за най-отморяващото нещо, което можех да върша. Но не чувах нищо от онова, което ми говореше, и едва ли мога да си спомня една дума от онова, което аз съм й казал. Очевидно обаче нещата са отишли твърде далеч.

Слънцето залязваше и оцветяваше тъмносиньото небе с червени, жълти и виолетови нишки.

— Ще отидеш ли сега да я видиш?

Хуул Хаджи се прозина уморено.

— Не, по-добре да отида, когато съм по-отпочинал.

Сутринта Върнахме се в къщата на нашия домакин. По пътя срещнахме Ора Лис. Тя спря за миг, усмихна се скришом на Хуул Хаджи и бързо ни отмина.

Бях ужасен. Разбирах затрудненото положение на моя приятел, как се е стигнало до него и му съчувствах. Сега той трябваше да стори онова, което никой мъж не обичаше — да каже най-неприятното нещо на една девойка по възможно най-деликатния начин. Познавах отчасти подобни ситуации и разбирах, че колкото и внимателен да се опитва да бъде един мъж, накрая винаги остава неразбран. Малко са жените, които не реагират по този начин и, честно казано, това са онези, на които най-много се възхищавам — жени като моята Шизала, която беше толкова женствена, колкото изобщо беше възможно, но с желязна воля и силен характер, на който мнозина мъже могат да завиждат.

Не че не съчувствах на бедната Ора Лис. Много й съчувствах. Тя беше младо невинно селско момиче без естествената интелигентност и строгото възпитание на моята Шизала, каквито получаваха всички членове на кралските семейства в южната част на Марс. Съчувствах и на двамата. Но Хуул Хаджи беше този, който трябваше да изпълни неприятното задължение. Знаех, че ще се справи.

След като се изкъпах и обръснах със специално наточения нож, даден ми от Морхаи Ваджа — сините марсианци нямаха косми по тялото си — се качих уморено на леглото. Обзе ме чувство на дълбоко безпокойство, от което не можах дори да заспя. Мятах се и се обръщах през дългата марсианска нощ и на сутринта, когато трябваше да ставам, не се чувствах отпочинал. Станах и се облях със студена вода, за да се освободя от усещането за умора. Изядох храната донесена ми от прислужника, взех оръжията си и излязох в двора на къщата.

Беше красива утрин, но не можах много да й се порадвам.

Точно когато се връщах да потърся Хуул Хаджи, от къщата изскочи Ора Лис. Лицето й беше обляно в сълзи, гърдите й се разтърсваха от ридания.