Майкл Муркок - Господарят на паяците

Шумът беше ужасен. Беше вой на кръвожадни хора, подготвени, не, радостни от перспективата да избият цялото село — мъже, жени и деца.

Беше рев, приличен на вълчи вой, издаван от човешки гърла.

Беше рев, който трябваше да всее ужас не само в сърцата на жени и деца, но и в зрелите, смели мъже. Беше рев на безмилостни, злобни, триумфиращи победители.

Беше рев на хора, преследващи други хора.

Видях ги да яздят по улиците и да посичат всичко, което се движи. Жестоката радост на лицата им беше неописуема. Видях жена да умира прегърнала бебе. Лицето й беше отсечено, бебето пробучено с копие. Видях мъж, който се опитваше да се защити от четирима ездачи, и падна на земята, ревящ от ярост и омраза.

Беше истински кошмар.

Как стана това? Беше ясно, че сме предадени.

Изскочихме на улиците, стояхме човек до човек и посрещахме свирепите ездачи, които идваха към нас.

Това беше краят. Със смъртта ни народът оставаше без водачи. Дори някои да се спасяха, те нямаше да са достатъчни за голямо въстание.

Кой ни предаде?

Не можех да обвиня никого. Сигурно не беше някой от тези селски водачи, горди и честни хора, които загиваха под мечовете на пироза.

Настъпи нощ, но не и тъмнина, защото битката се осветяваше от запалените от нападателите къщи. Ако някои имаха съмнения, че Хуул Хаджи преувеличава жестокостта на тирана и неговите поддръжници, те бързо бяха разсеяни. Никога не съм виждал такъв садизъм, проявен от една част на раса към друга.

Споменът за това още гори в паметта ми. Никога няма да забравя тази нощ на ужас. Ще ми се да можех…!

Бихме се, докато телата ни заболяха от умора. Един по един доблестните хора на Мендишар падаха, преди да бяха повлекли със себе си в отвъдното много от по-добре въоръжените пироза!

Срещаше се стомана със стомана Движенията ми бяха почти машинални — защита и атака, париране, отклоняване, мушкане или удар. Чувствах се като машина. Сражението, умората бяха ме лишили от всякакви емоции.

Беше късно, само малцина защитници все още се биеха, когато чух разговор на висок глас между Хуул Хаджи и Морхаи Ваджа, който стоеше от лявата ми страна.

Морхаи Ваджа увещаваше приятеля ми да бяга Хуул Хаджи отказваше.

— Трябва да избягаш! Длъжен си!

— Длъжен! Длъжен съм да се бия с моя народ!

— Длъжен си отново да емигрираш. Ти си единствената ни надежда. Ако тази нощ те убият или заловят, ще пропадне цялото дело. Заминавай! Други ще дойдат да заемат местата на загиналите тази вечер.

Веднага разбрах логиката в думите на Морхаи Ваджа и се присъединих към него.

Продължихме да се бием, без да преставаме да спорим. Беше странна гледка!

Накрая Хуул Хаджи разбра, че така трябва да бъде, че трябва да напусне.

— Но ти трябва да дойдеш с мен, Майкъл Кейн. Аз се нуждая от твоята подкрепа и съвет.

Бедният дявол, намираше се в странно настроение и трябваше да направи нещо необмислено. Бавно се оттеглихме към мястото, където двама мъже с тъжни лица държаха нашите дахари.

Скоро напуснахме опустошеното село, но знаехме, че пироза са го обкръжили, очаквайки такъв опит. Това беше обичайна практика.

Погледнах назад и потреперих от ужас.

Малка група защитници стояха рамо до рамо пред къщата на Морхаи Ваджа. Всички други бяха мъртви — от двата пола и от всички възрасти. Зловещи пламъци се издигаха над някога красивите къщи с мозайка. Беше сцена от Бош 3 3 Йеронимус ван Ахеен, 1450–1516, холандски художник — Б.прев. или Брьогел 4 4 Питер Брьогел, 1525–1569, фламандски художник — Б.прев. — картина на ада. После бях принуден да обърна внимание на звука от стъпките на идващите към нас дахари.

Не съм човек, който бързо намразва, но онези пирози мразех.

Зарадвах се на възможността да убия идващите към нас трима ухилени пирози.

С още топлите кървави мечове изтрихме кръвожадните усмивки от лицата им.

После препуснахме с натежали сърца далеч от това място на гняв и жестокости.

Яздихме, докато стана почти невъзможно да държим очите си отворени. Настъпи студената утрин.

Тогава видяхме останките от лагер и очертанията на фигура, просната по очи на моравата.

Приближихме се до нея и я познахме.

Беше Ора Лис.

Хуул Хаджи извика, слезе от дахарата и коленичи до девойката. Отидох при него и видях, че е ранена. Беше проводена с меч.

Но защо?

Хуул Хаджи погледна към мен. Стоях от другата страна на девойката.

— Това вече е прекалено много — каза той с глух глас. — Първо там, а сега това.