Майкл Муркок - Господарят на паяците

Разбрах, че Хуул Хаджи е говорил с нея и й е казал истината, горчивата истина. Опитах се да й поговоря, да й кажа няколко утешителни думи, но тя префуча покрай мен и изскочи на улицата.

Казах си, че в случая това е най-доброто и че тъй като е млада и умна, бедната девойка скоро ще преживее мъката си и ще намери друг млад боец, с когото да сподели буйната си страст, която очевидно беше в кръвта й.

Но грешах. Последвалите събития показаха, че никак не съм бил прав.

След нея от къщата излезе Хуул Хаджи. Вървеше бавно с наведена глава. Когато я вдигна видях, че в очите му имаше болка и тъга.

— Казал си й — рекох аз.

— Да.

— Видях я, изтича покрай мен. Извиках я, но не спря. Така е най-добре.

— Предполагам.

— Скоро ще си намери някой друг — успокоих го аз.

— Знаеш ли, Майкъл Кейн — каза той и въздъхна, — струваше ми много повече да го направя, отколкото можеш да си представиш. При други обстоятелства щях да се влюбя в Ора Лис.

— Може би това ще стане, когато свършим със задачата си.

— Няма ли да е много късно тогава?

Трябваше да бъда реалист.

— Може би — съгласих се аз.

Хуул Хаджи изглежда се мъчеше да отмахне тази мисъл от ума си.

— Хайде — подкани ме той. — Трябва да говорим с Морхаи Ваджа. Той иска да чуе възгледите ти за разполагане на въоръжените с бойни брадви хора от Сала-Рас.

Хуул Хаджи беше потиснат. Имах лошо предчувствие.

Много неща щяха да произтекат от този епизод, които никой от нас не можеше да предвиди. Това щеше да промени целия ход на събитията и да ме тласне към някои странни приключения.

Настъпи денят на голямото събиране. Ора Лис не се върна. Хората, които бяха изпратени да я търсят, не откриха никакви следи от нея. Всички се разтревожиха, но събранието беше по-важно.

Пристигаха гордите силаки и орсилаки. Те бяха пътували тайно и поединично. Патрулите пироза следяха за големи групи от хора, които можеха да представляват заплаха за властта.

Земеделци, търговци, занаятчии, дресьори на дахари — всички бяха бойци. Дори тиранията на пироза не бе могла да ги принуди да се откажат от правото си да носят оръжие. А те бяха въоръжени до зъби.

В околностите на хълмовете беше разположена охрана, за да следи за патрули на пироза, макар че не се очакваха през този ден, поради което и беше насрочено събранието.

Пристигнаха повече от четирийсет лидери от села и градове, всички вдъхващи доверие, с изписана на лицата им честност. Но от тях лъхаше и на независимост — онзи вид независимост, която предпочита лично да се защитава, вместо да разчита на друг. Когато влязоха в голямата зала в къщата на Морхаи Ваджа, определена за провеждане на събранието, и видяха Хуул Хаджи, техните нормално подозрителни погледи се промениха.

— Прилича на стария брадхинак и наистина е жив! — казаха те.

И това беше достатъчно. Нямаше никакво коленичене, никакви раболепни поздрави. Държаха се с достойнство. Но сега в тях се появи дух на решителност.

След като всички се увериха в самоличността на Хуул Хаджи, Морхаи Ваджа разгърна една голяма карта на Мендишар и я закачи на стената зад себе си. Той описа основната стратегия и определените тактики при съществуващите условия. Местните лидери зададоха въпроси — много уместни и задълбочени — и ние им отговорихме. Когато не можехме направо да отговорим, ги обсъждахме.

Разбрах, че с такива хора няма да е трудно да превземем столицата, да победим Джеуор Бару и да му отнемем узурпираната власт.

Въпреки това чувството на безпокойство не ме напускаше. Не можех да го премахна. Непрекъснато бях нащрек, оглеждах се тревожно, сложил ръка на дръжката на меча.

По пладне в залата донесоха храна. Ядохме, без да прекъсваме разискванията. Нямахме време за губене. Рано следобед главното беше обсъдено и преминахме към подробностите: как най-добре да използваме малки групи от хора със специални бойни умения, как да използуваме отделни бойци, като например местните шампиони по хвърляне на копия и така нататък.

На смрачаване повечето от нас бяха съгласни, че на определения за атака ден — след три дни — трябва да сме готови и да победим!

Нямаше никога да проведем тази атака.

Вместо това при залез-слънце ние бяхме атакувани.

Нападнаха селото от всички страни. Бяхме отчайващо по-малко на брой и с по-малко оръжие. Дойдоха на дахари, доспехите им отразяваха последните слънчеви лъчи, на върховете на копията се развяваха пера, щитовете, мечовете, боздуганите и бойните брадви проблясваха.