Артур Кларк - Одисея в космоса

Радиото, монтирано в скафандъра на Флойд, прекъсна замечтаността му.

— Тук надзирателят на проекта. Моля всички да се наредят на тази страна, за да направим няколко снимки. Д-р Флойд, моля, застанете в средата — д-р Майкълз — благодаря…

Никой освен Флойд не си помисли, че във всичко това има нещо смешно. Но той честно призна пред себе си, че се радва, че някой бе донесъл фотокамера. Тази снимка несъмнено щеше да придобие историческо значение и затова му се искаше да притежава едно копие. Надяваше се, че лицето му ще се вижда ясно през шлема на скафандъра.

— Благодаря ви, господа — каза фотографът, след като всички бяха позирали някак си смутено пред монолита и бе направил десетина снимки. — Ще поискаме от фотолабораторията при базата да ви изпрати фотокопия.

След това вниманието на Флойд бе изцяло привлечено от абаносовия монолит. Той бавно го заобиколи, разгледа го под всички ъгли, опитвайки се да запечата странния му вид в паметта си. Не очакваше да открие нещо, защото знаеше, че всеки квадратен сантиметър от него бе подлаган на най-щателно изследване.

Слънцето бавно се издигаше над ръба на кратера и лъчите му обливаха източната страна на блока, който като че ли поглъщаше всяка частица светлина, сякаш никога преди не беше правил това.

Флойд реши да извърши прост експеримент: той застана между монолита и Слънцето и потърси собствената си сянка върху гладката черна повърхност — нямаше и следа от сянка. Най-малко десет киловата топлинна енергия падаха върху блока и ако във вътрешността му имаше нещо, то това нещо трябваше бързо да се свари.

„Колко странно, помисли си Флойд, да стоиш тук, докато този — този предмет вижда дневна светлина за първи път от момента, когато на Земята са започнали ледниковите периоди.“ И отново се почуди на черния му цвят. „Цвят, който идеално поглъща слънчевата енергия“, помисли той. Но веднага пропъди тази си мисъл, защото кой би бил толкова безумен да закопае шест метра под земята един уред, действащ със слънчева енергия?

Той погледна към Земята, която започваше да избледнява на утринното небе. Само шепа хора от шестте милиарда жители на земното кълбо знаеха за това откритие. Как ли ще реагира светът на тази новина, след като забраната върху съобщенията от Луната бъде премахната?

Политическите и социалните последици биха били огромни. Всеки наистина интелигентен човек — всеки, който можеше да вижда малко по-далеч от носа си — щеше да разбере, че животът му, ценностите му, философията му незабележимо са се променили. Дори и ако нищо не бъдеше открито относно „Т.М.А.-1“ и монолитът останеше вечна неразгадана тайна, човекът щеше да знае, че той не е сам във Вселената. Въпреки че бяха минали милиони години, онези, които някога са стояли тук, можеше да се върнат, а ако не те, можеше да дойдат други. Бъдещето вече не изключва тази възможност.

Флойд беше погълнат от тези мисли, когато внезапно високоговорителят в шлема му издаде пронизителен електронен писък, наподобяващ някакъв мощен сигнал. Неволно той се опита да запуши ушите си с облечените си в скафандъра ръце, но бързо съобрази и трескаво затърси бутона на усилвателя на приемника си. Докато обаче го търсеше пипнешком, се разнесоха още четири писъка. След това настъпи гробна тишина.

Всички, които се намираха около кратера, се бяха вкаменили от изненада.

„Значи радиоуредбата ми е в ред“, си каза Флойд, защото всички бяха чули тези пронизителни електронни писъци.

След три милиона години мрак „Т.М.А.-1“ бе приветствал лунната зора.

На сто и шейсет милиона километра отвъд Марс в студената самота, никога непрекосявана от човешко същество, сред оплетените орбити на астероидите се носеше изкуственият спътник „Дийп спейс монитър-79“. От три години насам той изпълняваше безупречно своята мисия — благодарение на труда на американските учени, които го бяха проектирали, на британските инженери, които го бяха построили, и на съветските техници, които го бяха изстреляли. Фина мрежа от антени приемаше минаващите край него радиошумове непрекъснато съскане и пукот на онова, което Паскал преди много години наивно бе нарекъл „тишината на безкрайното пространство“. Радиационни детектори регистрираха и анализираха космическите лъчи от Галактиката и от точки, намиращи се отвъд нея; неутронни и рентгенови телескопи наблюдаваха странните звезди, които човешко око никога нямаше да види; магнитометри наблюдаваха слънчевите протуберанси, когато Слънцето изригваше струи плазма, движещи се с милиони километри в час, в лицата на своите кръжащи около него деца. Всички тези неща, а и много други търпеливо се отбелязваха от „Дийп спейс монитър-79“ и се записваха в неговата кристална памет.