Артур Кларк - Одисея в космоса

От Земята? Малко невероятно, въпреки че може би не бе съвсем невъзможно. Някаква напреднала земна цивилизация — вероятно не човешка — още през плейстоцена, би оставила много други следи за своето съществуване. „Щяхме да знаем всичко за нея, мислеше си Флойд, дълго преди да сме кацнали на Луната.“

Оставаха две други възможности — планетите и звездите. Всички получени досега доказателства обаче говореха против съществуването на разумен живот и дори на каквато и да било друга форма на живот в пределите на Слънчевата система с изключение на Земята и Марс. „Вътрешните“ планети са били "твърде горещи, а „външните“ прекалено студени с изключение на техните атмосфери, където налягането възлиза на стотици тонове на квадратен сантиметър.

Може би тези посетители са пристигнали от звездите — но това беше още по-невероятно. Поглеждайки нагоре към съзвездията, с които бе обсипано черното като абанос лунно небе, Флойд си спомни колко често неговите колеги-учени бяха „доказвали“, че междузвездните пътувания са нещо невъзможно, от Земята до Луната бе все още нещо, което правеше силно впечатление, а най-близката звезда се намираше на сто милиона пъти по-голямо разстояние… Да се правят предположения беше изгубено време. Той трябваше да изчака, докато се съберат повече доказателства.

— Моля, затегнете предпазните колани и осигурете, закрепете всички предмети — прозвуча внезапно високоговорителят. — Наближаваме наклон под ъгъл 40 градуса.

На хоризонта се бяха появили два стълба с мигащи светлини. Самоходът се насочи между тях. Флойд едва успя да затегне коланите си, когато той силно се наклони напред и започна да се спуска по дълъг, покрит с чакъл склон, стръмен като покрив на къща. Идващото отзад полегато земно сияние едва-едва осветяваше пътя им; водачът на самохода включи фаровете. Преди много години Флойд беше стоял на ръба на Везувий и беше гледал кратера. Сега лесно можеше да си представи, че пътува надолу в него, и това чувство не беше много приятно.

Спускаха се в една от вътрешните тераси на „Тихо“; на около триста метра по-нататък почвата се изравняваше отново. Докато лазеха надолу по склона, Майкълз посочи нещо отвъд обширната равнина, която се простираше под тях.

— Ето ги! — възкликна той.

Флойд кимна. Той вече беше забелязал червените и зелените светлини, отстоящи на няколко километра, и не снемаше поглед от тях, докато самоходът бавно си проправяше път надолу по склона. Несъмнено голямата кола се намираше под вещо управление, но въпреки това той започна да диша свободно едва след като стигнаха до равнината.

Сега при земната светлина можеха да видят блестящите като сребърни мехури куполи на херметизираните временни жилища на работниците от обекта. Близо до жилищата се виждаха една радиокула, една сондажна машина, няколко паркирани превозни средства и грамаден куп разтрошена скална маса, вероятно материалът, изхвърлен при разкриването на монолита.

На фона на тази пустош малкият лагер изглеждаше твърде самотен и изложен на природните сили, които мълчаливо действаха наоколо. Не се забелязваше никакъв признак на живот, нито някакъв очевиден отговор на въпроса, защо тези хора бяха дошли тук толкова далеч от домовете си.

— Там вдясно, на около сто метра от онази радиоантена, можете да видите самия кратер — каза Майкълз.

„Значи, това е“, помисли си Флойд, когато автобусът мина покрай жилищата на работниците и се спря на ръба на кратера. Пулсът му се ускори, когато се наведе напред, за да вижда по-добре. Самоходът предпазливо залази във вътрешността на кратера по склон, образуван от твърда скална маса. И там, точно както на снимката, стоеше „Т.М.А.-1“.

Флойд втренчи поглед, примигна, поклати глава и отново се загледа в него. Дори и под силната светлина на Земята предметът трудно се различаваше. Първото впечатление беше, че той представлява черен правоъгълник, сякаш изрязан от черно индиго — като че ли нямаше изобщо размери. Естествено това бе оптическа измама; въпреки че бе твърдо тяло, то отразяваше толкова малко светлината, че човек можеше да го вижда само като силует.

Всички пътници пазеха гробна тишина, докато самоходът се спускаше в кратера. Това бе израз на благоговение, а също и на недоверчивост; просто беше невероятно, че измежду всички светове мъртвата Луна би могла да роди тази фантастична изненада.

Самоходът спря на около шест метра от блока и застана така, че всички да могат да го разгледат. Като се изключи съвършената геометрична форма на предмета, друго нямаше какво да се наблюдава. Никъде по него не се забелязваха някакви белези и нищо не нарушаваше равномерната му абаносова чернота. Той бе буквално кристализирана нощ и за момент Флойд се запита дали в действителност това не е някакво необикновено природно образувание, рожба на огньовете и наляганията, които са съпровождали създаването на Луната. Но той знаеше, че и тази далечна възможност бе вече проучена и отхвърлена.