Артур Кларк - Одисея в космоса

По даден знак някой включи прожекторите, разположени на ръба на кратера, и силната земна светлина избледня от много по-силен блясък. Естествено в лунния вакуум лъчите бяха напълно невидими и образуваха застъпващи се елипси от ослепителна бяла светлина, които се съсредоточаваха върху монолита. Но щом се докоснеха до него, абаносовата му повърхност като че ли ги поглъщаше.

„Кутията на Пандора — си помисли Флойд с някакво лошо предчувствие, — очакваща да бъде отворена от любознателния човек. А какво ще намери той в нея?“

Главната херметизирана куполообразна постройка в обекта „Т.М.А.-1“ бе с диаметър около 6 метра и бе направо претъпкана. Самоходът бе скачен с нея чрез един от двата си въздушни шлюза и по този начин се получаваше ценно допълнително жизнено пространство.

В този полукръгъл, двустенен балон живееха, работеха и спяха шестимата учени и техници, придадени към обекта. То съдържаше също по-голямата част от съоръженията и инструментите, както и припасите, които не можеха да бъдат оставени в безвъздушното пространство, съдовете за готвене, тоалетните принадлежности, геоложките проби и един малък телевизионен екран, чрез който обектът можеше да се държи постоянно под наблюдение.

Флойд не се изненада, когато Халворсен заяви, че предпочита да остане в купола. Той направи това с възхитителна откровеност.

— Считам скафандрите за необходимо зло — каза той. — Аз обличам скафандър четири пъти в годината, когато извършвам тримесечните си проверки. Ако нямате нищо против, ще остана тук и ще наблюдавам всичко по телевизионния екран.

Отчасти този предразсъдък вече не беше оправдан, защото последните модели скафандри бяха несравнимо по-удобни, отколкото недодяланите бронирани облекла, носени от първите изследователи на Луната. Те можеха да се облекат за по-малко от една минута дори без чужда помощ, а освен това бяха напълно автоматизирани. Скафандърът МК-У, който Флойд носеше сега, можеше да го предпази от най-голямата опасност, на която човек можеше да бъде изложен на Луната както денем, така и нощем.

Придружен от д-р Майкълз, Флойд премина в малката вакуумна камера. След като шумът на помпите замря и скафандърът почти неусетно се втвърди около тялото му, той се почувства заобиколен от тишината на празното пространство.

Тази тишина беше нарушена от звука на вътрешното му радио.

— Налягането е „о кей“, нали д-р Флойд? Дишате ли нормално?

— Да, чувствам се добре.

Придружителят му грижливо провери всички циферблати, скали и датчици на външната страна на скафандъра на Флойд, след което каза:

— Добре. Да вървим!

Външната врата се отвори и прашният лунен пейзаж се разкри пред тях под мъждукащата земна светлина.

С предпазливи движения Флойд последва Майкълз навън. Да се ходи не бе трудно. Всъщност, колкото и парадоксално да звучеше, от момента, от който бе кацнал на Луната, сега в скафандъра той се чувстваше най-удобно. Допълнителната тежест и слабото съпротивление, които той оказваше на движенията, създаваха известна илюзия за обикновено земно притегляне.

Един час след пристигането на групата картината се беше вече променила. Въпреки че звездите и земният полудиск все така грееха, четиринайсетдневната лунна нощ почти беше свършила. Пламтенето на слънчевата корона създаваше илюзията за изгрев на луна на източната част на небето; внезапно върхът на радиомачтата, издигащ се трийсет метра над главата на Флойд, като че ли пламна: върху него бяха попаднали първите лъчи на все още скритото Слънце.

Флойд и Майкълз изчакваха главният надзирател и двамата му помощници да излязат от камерата, след което бавно се запътиха към кратера. Когато стигнаха до него, над източната част на хоризонта се появи тънка дъга с непоносим блясък. Въпреки че Слънцето щеше да освети ръба на бавно въртящата се Луна след повече от един час, звездите бяха вече изчезнали.

Кратерът все още беше в сянка, но прожекторите, монтирани по ръба му, хвърляха силна светлина във вътрешността. Когато Флойд се запъти надолу по отъпканата пътека към черния правоъгълник, той бе обладан не само от чувство на благоговение, но и на безпомощност. Тук, пред самото преддверие на Земята, човекът беше изправен лице с лице с една тайна, която може би никога нямаше да бъде разгадана. Преди три милиона години нещо бе минало по този път, беше оставило този непознат и може би непознаваем символ на своята цел и се беше завърнало на планетите — или на звездите.