Артур Кларк - Одисея в космоса

Виждате ли, неговата възраст е приблизително три милиона години. В момента пред вас е първото доказателство за съществуването на извънземни разумни същества.

ОБЛАСТ НА МАКРОКРАТЕРИТЕ. Простира се южно от близкия център на видимата страна на Луната и на изток от централната кратерна област. Плътно покрита с кратери вследствие падането на чужди тела. Много от тези кратери са големи, като между тях е и най-големият лунен кратер. На север съществуват полуразрушени от удари кратери, образуващи „Маре Имбриум“. Навсякъде повърхността е грапава с изключение на дъната на някои кратери. Повечето повърхности са наклонени, най-вече между 10 и 12 градуса. Някои кратерни дъна са почти равни.

КАЦАНЕ И ДВИЖЕНИЕ. Общо взето, кацането тук е трудно поради грапавите и наклонени повърхности. Не е толкова трудно на равните дъна на някои кратери. Движение е възможно почти навсякъде, но е необходимо да се подбира пътят. Сравнително леко е и по някои равни кратерни дъна.

СТРОЕЖИ. Общо взето, умерено трудни поради наклона и многобройните големи блокове от ронлив материал. В някои кратерни дъна копаенето в лавата е трудно.

„ТИХО“. След кратера „Мариа“. Диаметър 87 км, ръб 2400 м над околната повърхност, дълбочина до дъното 3600 м; притежава най-очебийната лъчева система на Луната, като някои лъчи се простират над 800 км.

(Извадка от специалните инженерно-строителни проучвания на лунната повърхност, извършени от инженерно-строителния сектор на Военния департамент на САЩ. Списание „Джиълоджикъл сървей“, Вашингтон, 1961 г.)

Подвижната лаборатория-самоход се движеше по равнината на кратера със скорост 80 км в час. Тя приличаше на грамаден фургон, качен на осем гъвкави колела. Но този фургон беше и нещо повече; това беше автономна база, в която можеха да живеят и работят двайсет души в продължение на няколко седмици. Фактически той представляваше космически кораб-земеход, а при спешност можеше дори и да лети. Ако пред него се изпречеше някаква пукнатина или каньон, твърде широки, за да бъдат обходени, и твърде стръмни, за да се мине по тях, той можеше да прескочи препятствието благодарение на четирите реактивни двигателя, монтирани в долната му част.

Поглеждайки през прозореца, Флойд можеше да види разстилащия се пред него добре очертан път, по който десетина превозни средства бяха оставили твърдо отъпкана ивица в рохкавата повърхност на Луната. По протежение на пътя на равни разстояния бяха забити високи тънки стълбове с мигащи светлини. Човек не можеше да се загуби по време на триста и двайсет километровия маршрут от базата „Клавиус“ до „Т.М.А.-1“, въпреки че все още беше нощ. Слънцето щеше да изгрее едва след няколко часа.

Звездите бяха малко по-бляскави и по-многобройни в сравнение с ясна нощ във високите плата на Ню Мексико или Колорадо. Но на това черно като въглен небе имаше две неща, които разрушаваха всяка земна илюзия.

Първото беше самата Земя — блестящ маяк, висящ над северния хоризонт. Светлината, която струеше от това гигантско полукълбо, бе десетки пъти по-силна от светлината, излъчвана от Луната при пълнолуние, и заливаше пейзажа със студена, синьозелена фосфоресцираща светлина.

Второто небесно явление беше един слабо мъждукащ седефен конус от светлина, който се плъзгаше полегато по източното небе. Към хоризонта той ставаше все по-светъл и по-светъл, подсказвайки, че под лунния хоризонт са скрити гигантски огньове. Имаше някакво слабо сияние, каквото човек не може да види от Земята освен в кратките моменти на пълно затъмнение. Това бе слънчевата корона, предвестник на лунната зора, която предвещаваше, че не след дълго Слънцето ще облее спящата повърхност.

Флойд седеше заедно с Халворсен и Майкълз в предната наблюдателница непосредствено под кабината на водача. Мислите му отново се насочиха към бездната от три милиона години, която току-що се бе разтворила пред него. Като всеки човек, притежаващ висока ерудиция, той бе свикнал да разглежда много по-дълги периоди от време, обаче те бяха засягали само движението на звездите и бавните цикли на бездушната Вселена. При тях не се касаеше за разум и в тези епохи нямаше нищо, което да предизвика емоции.

Три милиона години! Панорамата на писаната история, претъпкана със своите империи и царе, със своите триумфи и трагедии, обхващаше едва една хилядна част от този огромен период от време. Не само човекът, но и повечето от животните дори, живеещи днес на Земята, не са съществували, когато тази черна загадка е била зарита тук толкова грижливо, в най-блестящия и най-характерния от всички кратери на Луната.