Артур Кларк - Одисея в космоса

„Дискъвъри“ пак щеше да полети към Юпитер, но нямаше да спре там. Дори нямаше да забави скоростта си, когато щеше да се втурне в обширната сателитна система на Юпитер. Напротив, корабът щеше да използва гравитационното поле на този гигантски свят като трамплин, който щеше да го изхвърли по-далеч от Слънцето. Подобно на комета, той щеше да прекоси външната част на Слънчевата система, за да достигне целта си — красивата, заобиколена с пръстен планета Сатурн, и никога вече нямаше да се завърне обратно.

За „Дискъвъри“ това пътуване щеше да бъде еднопосочно, но неговият екипаж ни най-малко нямаше намерение да извърши самоубийство. Ако всичко минеше добре, екипажът щеше да се завърне на Земята след седем години, пет от които щяха да преминат за него като един миг в дълбокия сън на хибернацията до пристигането на още непостроения спасителен космически кораб „Дискъвъри-II“.

Думата „спасяване“ грижливо се избягваше във всички декларации и документи на Управлението на космическите полети. Тя предполагаше някаква грешка в планирането, ето защо одобреният израз бе „обратно пренасяне“. Ако работите наистина тръгнеха зле, несъмнено нямаше да има никаква надежда за спасение на разстояние милиард и половина километра от Земята.

Рискът беше предвиден, пресметнат, както при всички пътувания в неизвестността. Обаче петдесет години изследвания бяха доказали, че изкуствено предизвиканата хибернация е напълно безопасна за човека и че тя разкрива нови възможности в областта на космическите пътувания. Но до тази експедиция тези възможности никога не бяха използвани в такива размери.

Тримата членове на екипажа, от които нямаше да има нужда, докато корабът не влезе в стационарната си орбита около Сатурн, щяха да спят през целия път за там. По този начин щяха да бъдат спестени тонове храна и други неща. Също така от голямо значение бе и обстоятелството, че този екип щеше да влезе в действие отпочинал и бодър, а не уморен от десетмесечното пътуване.

„Дискъвъри“ щеше да влезе в постоянна орбита около Сатурн и щеше да се превърне в нова луна на гигантската планета. Той щеше да се движи по елипса, дълга над три милиона километра, която щеше да го доближава до Сатурн, а след това щеше да прекосява орбитите на всички негови по-големи спътници. Тричленният екип щеше да разполага със сто дни, за да изготви карта и да проучи тази планета, чиято повърхност е осемдесет пъти по-голяма от повърхността на Земята и която е заобиколена от една свита от поне 74 петнайсет известни спътника, един от които е голям колкото планетата Меркурий.

Тук те щяха да се срещнат с чудеса, за изследването на които щяха да са необходими цели векове. Но тази първа експедиция щеше да извърши само едно предварително разузнаване. Всички нейни проучвания щяха да бъдат съобщени на Земята по радиото. Дори и ако изследователите не се завърнеха, техните открития нямаше да бъдат загубени.

След изтичането на стоте дни работата на „Дискъвъри“ щеше да приключи. Целият екипаж щеше да бъде хибернизиран и само най-главните системи щяха да останат да действат, наблюдавани от неуморния електронен мозък на кораба. „Дискъвъри“ щеше да продължи да се върти около Сатурн по орбита, толкова прецизно определена, че хората щяха да знаят къде да го търсят и след хиляда години. Според сегашните планове след пет години щеше да пристигне „Дискъвъри“. Дори и да изминеха шест, седем или осем години, спящите пътници никога нямаше да съзнаят разликата. За всички тях часовникът щеше да бъде спрял, както вече беше спрял за Хуйатхед, Камински и Хънтър.

Като капитан на „Дискъвъри“ Боумън понякога завиждаше на тримата си колеги, които спяха в замразеното спокойствие на хибернакулума, без да съзнават нищо. За тях нямаше никакви грижи и никаква отговорност и външният свят не съществуваше за тях, докато не стигнеха до Сатурн.

Но този свят ги наблюдаваше чрез биосензорните им диаграми. Скрити, почти незабележими сред струпаните уреди на контролния пулт, имаше пет табла, надписани Хънтър, Уайтхед, Камински, Пуул, Боумън. Последните две бяха празни. Тяхното време щеше да настъпи след една година. На другите три се виждаха съзвездия от зелени светлинки, които съобщаваха, че всичко протича добре. На всяко табло имаше малък екран, пресичан от проблясващи линии, които очертаваха бавните ритми на пулса, дишането и мозъчната дейност.

Имаше моменти, когато Боумън, при все че съзнаваше, че това е ненужно — защото, ако нещо не бе в ред, незабавно щеше да се бие тревога, включваше слуховата система. Полухипнотизиран, той се вслушваше в безкрайно бавните пулсове на спящите си колеги, следейки с очи ленивите вълни, движещи се синхронно на екрана.