Артур Кларк - Одисея в космоса

Но какъвто и да беше механизмът на тяхното действие, крайният резултат бе една разумна машина, която можеше да възпроизвежда — някои философи все още предпочитат да употребяват думата „имитира“ — по-голямата част от дейността на човешкия мозък, и то с много по-голяма скорост и прецизност. Тази машина бе извънредно скъпа и от серията ХАЛ-9000 досега бяха построени само няколко. Обаче старата версия, че би било по-лесно да се направи органичен мозък с неспециализирана работна ръка, бе започнала да звучи неубедително.

Хал бе обучаван за тази мисия също така старателно, както и неговите колеги — хората, но с ритъм на постъпление на информацията, неколкократно надвишаващ техния, защото освен присъщата му скорост той имаше и друго качество — никога не спеше. Главната му задача беше да контролира системите за поддържане условията за живот на екипажа, непрекъснато да проверява налягането на кислорода, температурата, евентуалните пропуски на въздух от корпуса, радиацията и всички други преплитащи се фактори, от които зависеше животът на крехките човешки същества. Той можеше да извършва сложни навигационни корекции и да изпълнява необходимите маневри, когато настъпеше момент за промяна на курса на полета. Освен това той можеше да наблюдава спящите космонавти в хибернаторите, да извършва всякаква необходима регулировка в жизнената им среда и да дозира малките количества интравенозни флуиди, които поддържаха живота им.

Първите поколения роботи бяха захранвани с информация чрез прославените пишещи устройства и отговаряха чрез високоскоростни записващи устройства и изображения на екрана. Хал можеше да прави всичко това, ако беше необходимо, но по-голямата част от контакта му с членовете на екипажа се извършваше словесно. Пуул и Боумън можеха да разговарят с Хал също както с човек, а и той отговаряше на съвършен идиоматичен английски език, който бе научил по време на неколкоседмичното си електронно детство.

Дали Хал можеше действително да мисли, бе въпрос, на който отговори британският математик Алън Тюринг още през 1940 г. Тюринг изтъкна, че ако можем да проведем продължителен разговор с една машина — било чрез пишещо устройство, или чрез микрофон, без да можем да забележим някаква разлика между нейните отговори и отговорите, които би дал човек, то машината наистина мисли в пълния смисъл на думата. Хал можеше лесно да издържи теста на Тюринг.

Дори можеше да настъпи момент, когато Хал щеше да поеме командването на кораба. При спешен случай, ако никой не отговаряше на сигналите му, той щеше да се опита да събуди спящите членове от екипажа чрез електрическа и химическа стимулация. Ако те не отговореха, той щеше да поиска от Земята по-нататъшни нареждания.

А ако и Земята не отговореше, той щеше да вземе такива мерки, каквито би счел за необходими за запазването на кораба и за продължаване на мисията, чиято действителна цел само той знаеше и за която неговите колеги — хората, нямаха и най-малка представа.

Често Пуул и Боумън на смях говореха за себе си като за пазачи или слуги, пътуващи на кораб, който в действителност сам можеше да се управлява. Те щяха да бъдат много изненадани и немалко щяха да възнегодуват, ако можеха да открият колко голяма доза истина съдържаше тази шега.

Всекидневното управление на кораба бе запланувано най-грижливо и поне на теория Боумън и Пуул знаеха какво трябва да правят във всеки момент на денонощието. Те работеха на дванайсетчасови дежурства, замествайки се един друг, като никога не спяха в едно и също време. Обикновено дежурният оставаше на контролния пулт, докато неговият заместник се занимаваше общо с домакинството, инспектираше кораба, справяше се с дребните въпроси, които постоянно възникваха, или пък почиваше в кабината си.

При все че за капитан бе назначен Боумън, през тази фаза на мисията един външен наблюдател не би могъл да разбере кой командва кораба. Той и Пуул споделяха напълно както командването, така и отговорностите всеки 12 часа. Този факт поддържаше тренинга им в най-висока степен и свеждаше до минимум възможностите за търкания.

Денят на Боумън започваше в 06,00 часа корабно време. Ако закъснееше, Хал разполагаше с най-разнообразни сигнали и звънци, за да му напомни за дълга му, но тези сигнали никога не бяха използвани. Веднъж Пуул направи експеримент и изключи сигналите. Въпреки това Боумън автоматично стана точно навреме.