Артур Кларк - Одисея в космоса

Най-интересни бяха електроенцефалограмите — електронните сигнали от три личности, които някога бяха съществували и които един ден пак щяха да съществуват. При тях почти липсваха зигзагообразните линии — електрическите избухвания, които отбелязваха дейността на будния или дори на нормално спящия мозък. Дори и да бе останала най-малка следа от съзнание, тя не можеше да не бъде отразена от уредите.

Този факт Боумън знаеше от личен опит. Преди да бъде избран за тази мисия, реагирането му по отношение на хибернацията беше подложено на изпитване. Той не беше сигурен дали е загубил една седмица от живота си, или бе забавил евентуалната си смърт със същия период от време.

След като прикрепиха електродите към челото му и сънотворният генератор започна да пулсира, Боумън видя за кратко време една картина от калейдоскопични форми и стрелкащи се звезди. След това всичко изчезна и той потъна в мрак. Той не почувства инжекциите, а още по-малко първия пристъп на студа, когато температурата на тялото му бе снижена само до няколко градуса над точката на замръзването…

…Боумън се събуди. Струваше му се, че току-що е затворил очи. Но той знаеше, че това е илюзия. По някакъв вътрешен път бе убеден, че в действителност бяха изминали години.

Беше ли изпълнена мисията? Бяха ли стигнали вече до Сатурн, бяха ли провели наблюденията си и екипажът беше ли вече хибернизиран? Пристигнал ли беше „Дискъвъри-II“, за да ги върне обратно на Земята?

Боумън лежеше сънен и замаян, неспособен да направи разлика между реалните и нереалните спомени. Отвори очи, но нямаше какво да види освен едно неясно съзвездие от светлини, които за няколко минути го озадачиха. След това разбра, че вижда индикаторните лампи на едно табло за положението на космически кораб. Беше му обаче невъзможно да се съсредоточи върху тях и скоро се отказа от намерението си.

Усети полъх от топъл въздух, който загряваше вкочанелите му крайници. От високоговорителя, поставен зад главата му, се разля приятна, тиха, но стимулираща музика. Тя се чуваше все по-силно и по-силно…

И тогава се чу един бодър, приятелски глас — но Боумън знаеше, че той излиза от компютъра, който започна да му говори:

— Ставаш вече оперативен, Дейв. Не ставай, нито се опитвай да правиш резки движения. Не се опитвай и да говориш!

„Не ставай!“, помисли си Боумън. Това беше смешно. Той се съмняваше дали би могъл дори да прегъне пръста си. За голямо свое учудване обаче откри, че може да извърши това. В замаяността си почувства някакво глупаво задоволство. Смътно схващаше, че спасителният кораб трябва да е пристигнал, че е включена автоматичната реанимационна система и че скоро щеше да види други човешки същества. Това бе хубаво, но не го развълнува. Почувства глад. Естествено компютърът бе предугадил това.

— Дейв, близо до дясната ти ръка има един бутон. Ако си гладен, натисни го.

Боумън насили вцепенените си пръсти да потърсят бутона и скоро го откри по крушовидната му форма. Беше го забравил, въпреки че трябваше да знае къде се намира. Какво друго беше забравил? Заличаваше ли хибернацията паметта?

Боумън натисна бутона и зачака. След няколко минути от леглото му се подаде една метална ръка и един пластмасов мундщук слезе до устните му. Той започна жадно да смуче от него и топла, сладка течност потече в гърлото му, внасяйки нови сили с всяка капка.

След това ръката се оттегли и той отново се отпусна. Сега вече можеше да движи ръцете и краката си. Мисълта, че може да ходи, не беше вече неосъществим сън.

Въпреки чувството, че силите му бързо се възстановяват, с удоволствие би останал да лежи така завинаги, ако не получеше някакъв стимул отвън. Но ето че чу друг глас и този път това беше истински човешки глас, а не комплекс от електрически импулси, сглобени от памет, по-съвършена от човешката. Гласът му беше познат, при все че измина известно време, преди да може да го разпознае.

— Ало, Дейв, вече се съвземаш и всичко върви добре. Сега можеш да говориш. Знаеш ли къде се намираш?

За известно време този въпрос го затрудни. Ако той действително се движеше в орбита около Сатурн, то какво се беше случило през всички тези месеци, откакто бе напуснал Земята? Отново се запита дали не страда от амнезия. Парадоксално, самата тази мисъл го успокои. Щом можеше да си спомни думата „амнезия“, то мозъкът му трябваше да е в доста добро състояние…

Обаче все още не знаеше къде се намира. Говорещият на другия край на мрежата сигурно разбра състоянието му.