Артур Кларк - Одисея в космоса

Една от антените му — истинско чудо на електрониката — беше винаги насочена към една точка, намираща се недалеч от Слънцето. Тази далечна точка можеше да се вижда през няколко месеца, стига тук да имаше човешко око, което да може да наблюдава. Тя наподобяваше светла звезда с кръжащ плътно около нея по-слабо светещ спътник. През повечето време обаче тя се загубваше в блясъка на Слънцето.

Именно към тази далечна планета, наречена Земя, „Дийп спейс монитър-79“ изпращаше всеки двайсет и четири часа търпеливо натрупаната информация, концентрирана в един петминутен импулс. Приблизително четвърт час по-късно, движейки се със скоростта на светлината, този импулс щеше да пристигне на местоназначението си. Тук той се приемаше от специални устройства, които усилваха и записваха сигнала и го добавяха към хилядите километри магнетофонна лента, която се държеше в хранилищата на световните космически центрове във Вашингтон, Москва и Канбера. От деня на извеждането в орбита на първите изкуствени спътници преди близо петдесет години билиони и квадрилиони импулси информация постъпваха от Космоса и се складираха и съхраняваха за деня, когато щяха да дадат приноса си за напредъка на науката. Само незначителна част от този суров материал щеше да бъде обработен, но нямаше начин предварително да се узнае кое наблюдение щеше да бъде необходимо на даден учен десет, петдесет или сто години по-късно. Ето защо всичко трябваше да бъде подредено и складирано в безкрайно дълги галерии с климатични инсталации, и то в три екземпляра — по един в трите центъра, с оглед на възможността от случайно загубване. Това беше част от истинското съкровище на човечеството, по-ценно от всичкото злато, заключено (без всякаква полза) в хранилищата на банките.

А сега „Дийп спейс монитър-79“ бе отбелязал нещо странно — едно слабо, но ясно доловимо смущение, което се разпространяваше вълнообразно из Слънчевата система и което не приличаше на нито едно от природните явления, наблюдавани в миналото. Изкуственият спътник зарегистрира автоматично направлението, времето, интензивността му и след няколко часа щеше да предаде информацията на Земята.

Същото щеше да извърши и „Орбитър М-15“, който обикаляше Марс два пъти на ден, а и „Хай инклинейшън проуб-21“, който бавно се изкачваше над плоскостта на еклиптиката, и дори „Артифишъл комет-5“, който се движеше в студената пустош отвъд Плутон по орбита, чиято най-отдалечена точка нямаше да достигне и след хиляда години. Всички те отбелязаха необикновения енергетичен взрив, който внесе смущение в техните уреди. И всички те своевременно автоматично докладваха за станалото на електронната памет, намираща се на далечната Земя.

Компютрите може би никога нямаше да различат четирите особени сигнала от сигналите на космическите сонди, изведени на самостоятелни орбити, отдалечени на милиони километри една от друга. Но щом погледна сутрешния си доклад, дежурният по радиационните прогнози в Годард разбра, че нещо странно е станало в Слънчевата система през последните двайсет и четири часа.

Той разполагаше само с част от оставената следа, но след като компютърът я проектира върху таблото за положението на планетите, тя беше отбелязана също така ясно и безпогрешно, както следа от пари на безоблачно небе или следи от стъпки върху поле, покрито с девствен сняг. Някакъв особен вид енергия, изпускаща потоци от излъчване подобно на дирята, оставяна от състезателна моторна лодка, бе се отделила от повърхността на Луната и се бе отправила към звездите.

Космическият кораб все още се намираше едва на трийсет дни от Земята, но въпреки това Дейвид Боумън трудно можеше да повярва, че някога е познавал друго съществуване освен това в малкия затворен свят на „Дискъвъри“. Дългите години на обучение, по-раншните му мисии до Луната и Марс като че ли бяха дело на друг човек, в друг живот.

Франк Пуул изпитваше същите чувства и понякога на шега изказваше съжаление, че най-близкият психиатър се намира на около сто и шейсет милиона километра разстояние. Това чувство на изолация и отчуждение бе лесно разбираемо и далеч не означаваше някаква аномалия. Бяха изминали петдесет години, откакто човекът се беше впуснал в космоса, но досега никой не бе изпълнявал мисия, подобна на тяхната.

Тя беше започнала преди пет години под наименованието „План Юпитер“ — първото пътуване, отиване и връщане с пилотиран космически кораб до най-голямата от планетите. Корабът беше вече почти готов за двегодишното пътуване, когато някак внезапно целта на мисията бе изменена.