Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

Жената администратор му описа накратко тяхното минало. Имената им бяха Росарио, Катерина и Лусия. Говореха малко английски. Всяка беше престояла в града повече от четирийсет мили и всяка беше родила дете. Две момчета и едно момиче. Лусия — която беше родила едно от момчетата — не искаше да задържи детето и то щеше да остане в града и да бъде отгледано в училището. Росарио беше избрала да вземе момченцето си и то се връщаше с нея в селището. Катерина нямаше възможност за избор, но така или иначе се беше отнесла с безразличие към факта, че ще загуби дъщеричката си.

Администраторката обясни, че на Росарио трябва да се дава толкова мляко на прах, колкото поиска, защото продължава да кърми бебето. Останалите две щяха да ядат същата храна като самия него.

Хелуърд направи опит да се усмихне дружелюбно на трите момичета, но те не му обърнаха никакво внимание. Когато понечи да погледне бебето на Росарио, тя му обърна гръб и се вкопчи в детето закрилнически.

Нямаше какво повече да си кажат. Тръгнаха по коридора към асансьора, като трите момичета носеха със себе си малкото си вещи. Натъпкаха се в кабината и Хелуърд натисна копчето за най-долното ниво.

Момичетата продължаваха да не му обръщат внимание и да разговарят помежду си на техния си език. Когато кабината се отвори към тъмната галерия под града, Хелуърд измъкна с усилие екипировката. Никое от момичетата не му помогна, а само го наблюдаваха развеселени. С мъка Хелуърд награби раниците и с препъване тръгна към южния изход.

Навън слънцето беше заслепяващо ярко. Той остави раниците на земята и се огледа.

Градът се беше преместил от последния път, когато беше навън и сега бригадите за поддръжка на железопътните линии изваждаха релсите. Момичетата присвиха очите при силното слънце и се огледаха. Вероятно за първи път виждаха външния свят след идването си в града.

Бебето в ръцете на Росарио заплака.

— Ще ми помогнете ли? — попита Хелуърд като имаше предвид многото пакети храна и екипировката. Момичетата го погледнаха неразбиращо. — Трябва да си поделим товара.

Те не отвърнаха, затова той клекна на земята и отвори раницата с храната. Реши, че няма да е справедливо да очаква от Росарио да носи допълнителен товар, затова раздели храната в три вързопа и даде по един на другите две, а после върна останалото в раницата си. Лусия и Катерина неохотно намериха място за вързопите с храна в своите чанти. Дългото въже беше най-трудно за носене, затова Хелуърд го нави стегнато и го напъха в раницата. Клещите и железните куки успя да побере в другата раница с палатката и спалните чували. Сега товарът му беше по-удобен за носене, но не много по-лек и независимо от казаното от Клаузвиц, Хелуърд се изкушаваше да изостави повечето неща.

Бебето продължаваше да плаче, но на Росарио изглежда й беше безразлично.

— Да тръгваме — каза той, раздразнен от поведението им. Закрачи на юг, успоредно на железопътните линии и след секунда те го последваха. Вървяха заедно, като поддържаха разстояние от няколко метра между себе си и него.

Хелуърд се мъчеше да поддържа добро темпо, но след час осъзна, че изчисленията му за продължителността на експедицията са били прекалено оптимистични. Трите момичета се движеха бавно и се оплакваха на висок глас от жегата и неравностите по земята. Вярно беше, че обувките, които им бяха дали, не бяха подходящи за такъв неравен терен, но жегата измъчваше и него. Облечен в униформата си и превит под товара на екипировката, той се беше сгорещил ужасно.

Все още виждаха града, слънцето изпращаше палещите си обедни лъчи, а бебето не спираше да плаче. Единственото приятно нещо до момента бяха няколкото минути, които прекара в разговор с Малчускин. Той се зарадва да го види, — пак се заоплаква от наемните работници и му пожела късмет в експедицията.

Разбира се, момичетата не бяха изчакали Хелуърд и той трябваше да побърза, за да ги настигне, след като беше спрял да говори с Малчускин.

Сега реши да даде почивка.

— Не можеш ли да го накараш да спре да плаче? — попита той Росарио.

Момичето го изгледа свирепо и седна на земята.

— Добре — измърмори тя. — Ще го нахраня.

После го погледна многозначително, а другите две момичета застанаха до нея. Схващайки намека, Хелуърд се отдалечи на известно разстояние и се обърна дискретно с гръб, докато тя кърмеше бебето.

По-късно той отвори една манерка с вода и им я подаде. Денят беше невъобразимо горещ и настроението му — не по-добро от това на момичетата. Той свали униформеното си яке, преметна го върху една от раниците и въпреки че сега усещаше по-остро болката от впиващите се ремъци, поне му беше малко по-прохладно.