Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

— Но в града ядем местни храни.

— Защото градът е близо до оптимума. Ти ще се отдалечиш много на юг от него.

— И това променя храната, така ли, сър?

— Да. Нещо друго?

— Не, сър.

— Добре. Един човек иска да те види преди да тръгнеш.

Той посочи към вратата и Хелуърд тръгна натам, отвори и влезе в по-малка стая, където го чакаше баща му.

Първо се изненада, после не повярва на очите си. За последен път вижда баща си преди не повече от десет дни, когато той отиваше на север; сега, за толкова кратко време, на Хелуърд му се стори, че той изведнъж е остарял страшно много. Когато влезе в стаята, баща му се изправи, и се задържа с несигурна ръка за стола. Обърна се с мъка и погледна Хелуърд. Всичко в него издаваше напредналата възраст: беше прегърбен, дрехите му — увиснали, а протегнатата ръка трепереше.

— Хелуърд! Как си, сине?

И начинът му на говорене се беше променил. Нямаше и следа от стеснителността, с която толкова беше свикнал Хелуърд.

— Татко… как си?

— Добре съм, сине. Лекарите казват, че не трябва да се преуморявам. Много често ходех на север. — Той отново седна и Хелуърд инстинктивно пристъпи напред, за да му помогне да се настани. — Казаха ми, че отиваш в миналото. Така ли е?

— Да, татко.

— Внимавай, сине. Там долу има много неща, които ще те накарат да се замислиш. Не е като в бъдещето… там е моето място.

Клаузвиц беше последвал Хелуърд и сега стоеше на прага.

— Хелуърд, трябва да знаеш, че на баща ти му поставиха инжекция.

Хелуърд се обърна.

— Какво искате да кажете? — попита той.

— Снощи се върна в града с оплаквания от болка в гърдите. Поставиха му диагноза стенокардия и му дадоха болкоуспокоително. Трябва да лежи.

— Да. Няма да се бавя.

Хелуърд коленичи на пода до стола.

— Сега добре ли се чувстваш, татко? — запита той.

— Казах ти… добре съм. Не се тревожи за мен. Как е Виктория?

— Справя се.

— Добро момиче е Виктория.

— Ще й кажа да те навести — обеща Хелуърд. Беше ужасно да гледа баща си в това състояние. Нямаше представа, че е остарял толкова… но преди няколко дни изглеждаше различно. Какво му се беше случило за толкова кратко време? Те поговориха още няколко минути, но скоро баща му започна да бълнува несвързано. Накрая той затвори очи и Хелуърд се изправи.

— Ще извикам лекар — каза Клаузвиц и бързо излезе от стаята. Когато се върна, с него имаше двама от здравните администратори. Те внимателно повдигнаха стареца и го изнесоха в коридора, където ги чакаше количка с бял чаршаф.

— Той ще се оправи ли? — попита Хелуърд.

— Ще се погрижат за него, само това мога да кажа.

— Изглежда толкова стар — промълви необмислено Хелуърд. Самият Клаузвиц беше в напреднала възраст, макар и във видимо по-добро здраве от баща му.

— Професионален риск — каза Клаузвиц.

Хелуърд му хвърли бърз поглед, но не получи друга информация. Клаузвиц взе ботушите с метални шипове и ги побутна към него.

— Хайде… пробвай ги — каза той.

— Баща ми… ще помолите ли Виктория да го посети?

— Не се тревожи за това. Ще имам грижата.

ХЕЛУЪРД ВЗЕ АСАНСЬОРА и се изкачи до второ ниво. Когато кабината спря, той натисна копчето за задържане на вратата и тръгна към стаята, към която го беше насочил Клаузвиц. Тук го чакаха четири жени и един мъж. Още щом влезе в стаята, Хелуърд видя, че само мъжът и една от жените са градски администратори.

Представиха го на другите три жени, но те му хвърлиха бегъл поглед и извърнаха тави. В израженията им се четеше стаена враждебност, притъпена от безразличие, каквото самият Хелуърд беше изпитвал до този момент. До влизането му в стаята той не се беше замислял кои са жените и как изглеждат. Всъщност той не познаваше никоя, но докато Клаузвиц говореше за тях, Хелуърд ги беше свързал мислено с жените, които беше виждал в селищата на север, където беше ходил с Търговец Колингс. Обикновено те бяха слаби и бледи, с хлътнали очи в изпъкнали скули, измършавели ръце и плоски гърди. Облечени най-често в дрипави, мръсни дрехи, с пълзящи по лицата им мухи, жените от селата представляваха жалка гледка.

Тези трите изглеждаха съвсем различно. Те носеха чисти, добре прилягащи градски дрехи, косите им бяха измити и добре подстригани, бяха закръглени и с вид на сити хора, а очите им — бистри. С едва прикрита изненада Хелуърд забеляза, че те всъщност бяха много млади: може би малко по-големи от него.

Той ги оглеждаше, но те не му обръщаха внимание. Помисли си, че и те някога са били със същата окаяна външност като онези, които беше видял в селата и че след пристигането си в града временно са възстановили здравето и красотата, които може би щяха да притежават, ако не се бяха родили в бедност.