Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

Нямаше търпение да продължат. Бебето беше заспало, а две от момичетата направиха импровизирана люлка от един спален чувал, за да го носят в нея. Хелуърд трябваше да вземе торбите им и въпреки че сега беше претоварен от нещата, които трябваше да носи, с удоволствие прие допълнителната тежест в замяна на така желаната тишина.

Повървяха още половин час и той отново даде почивка. Вече беше потънал в пот, а това, че на момичетата също им беше горещо, не го успокои особено.

Той вдигна поглед към слънцето, което беше почти над главите им. Близо до мястото, където бяха застанали, имаше оголена скала, той отиде до нея и седна в сянката. Момичетата се присъединиха, като продължаваха да се оплакват една на друга на техния си език. Хелуърд съжали, че не си е дал труда да го понаучи, но и от малкото думи, които хващаше, разбираше, че е прицел на повечето оплакванията.

Той отвори пакета със суха храна и изля върху нея вода от манерката. Получилата се сива супа приличаше и имаше вкуса на прокиснала овесена каша. Хелуърд трябваше да изслуша още оплаквания от момичетата и макар в случая да бяха прави, той нямаше да им достави удоволствието да видят, че е съгласен с тях.

Бебето продължаваше да спи, но жегата го мъчеше. Хелуърд предположи, че ако отново тръгнат, то ще се събуди, затова когато момичетата се изтегнаха на земята, за да подремнат, не се опита да ги разубеди.

Докато си почиваха, Хелуърд се вгледа назад към града — бяха на няколко мили от него и той все още се виждаше ясно. Осъзна, че не беше обърнал внимание на следите, оставени от анкерните гнезда. Досега сигурно бяха минали само покрай едно и като се замисли, разбра какво беше имал предвид Клаузвиц, когато му каза, че те оставят ясно различими следи. Припомни си, че бяха минали покрай едно от тях няколко минути преди да спрат за почивка. Следите, оставени от траверсите, представляваха плитки вдлъбнатини, дълги около метър и половина и широки три и половина метра, но там, където бяха вкопани анкерите за закотвяне на кабелите, имаше дълбоки ями със струпани до тях купчини пръст.

Той мислено определи местоположението на първото гнездо. Оставаха още трийсет и седем.

Въпреки че напредваха бавно, все още не виждаше причина да не се върне в града навреме за раждането на детето си. След като заведеше жените до селото им, на връщане можеше да върви по-бързо сам, колкото и неприятни да бяха условията.

Реши да даде на момичетата един час за почивка и когато прецени, че е изтекъл, стана и се надвеси над тях.

Катерина отвори очи и го погледна.

— Хайде — каза той. — Искам да продължим.

— Много горещо.

— Много лошо — отвърна той. — Тръгваме.

Тя се изправи, протегна се, после заговори с другите две. Те станаха също толкова неохотно, а Росарио отиде да нагледа бебето. За ужас на Хелуърд тя го събуди и го повдигна, но плачът не започна отново. Без да се бави, Хелуърд върна торбите на Катерина и Лусия и взе двете си раници.

Далеч от сянката, изгарящата топлина на слънцето натежа отгоре им и само след няколко секунди ползата от почивката на сянка се изпари. Бяха изминали едва няколко метра, когато Росарио подаде бебето на Лусия.

Тя се върна при скалите и изчезна зад тях. Хелуърд отвори уста да попита къде е отишла… но после се сети. Когато се върна, Лусия отиде зад скалите, а след нея и Катерина. Хелуърд почувства, че гневът му се връща. Те го бавеха нарочно. Почувства натиск в собствения си пикочен мехур, който се засили, когато се досети какво правеха момичетата, но ядът и гордостта му не му позволиха да се облекчи и реши да почака.

Продължиха да вървят. Сега момичетата бяха захвърлили якетата — обичайното облекло в града — и останаха само панталони и ризи. Тънката материя, напоена от потта, прилепваше към телата им, и Хелуърд забеляза това със слаб интерес. Видя, че и трите момичета са с по-пълни фигура от Виктория; Росарио, например, имаше големи увиснали гърди с изпъкнали зърна. Едно от момичетата сигурно забеляза, че ги гледа, защото не след дълго и трите наметнаха якетата си.

За Хелуърд това нямаше значение…искаше единствено да се отърве от тях.

— Имаме ли вода? — попита Лусия, като се приближи до него.

Той порови в раницата и й подаде манерката. Тя пийна малко, след това навлажни дланите си и плисна вода върху лицето и врата си. Росарио и Катерина направиха същото. Гледката и звукът на водата дойдоха в повече на Хелуърд и мехурът му отново се обади. Той се огледа наоколо. Нямаше зад какво да се скрие, затова се отдалечи на няколко метра от момичетата и се облекчи. Зад себе си ги чу да се подхилват.