Аластер Рейнольдс - Вековен дъжд

Настроението й се покачи едва когато усети, че космическият апарат забавя и прави заход за скачване. Точно пред тях, окачени като огърлица една след друга, бяха въртящите се обратно на часовниковата стрелка колела на Института по старините. Не се и съмняваше, че новините за направеното от нея откритие вече циркулираха по обичайните академични канали и съвсем скоро ще бъде принудена да публикува предварителния си доклад по съдържанието на вестника. Щеше да извади късмет, ако успееше да поспи през следващите двадесет и четири часа. Независимо от това обаче, работата беше от онзи вид, който й носеше най-голямо удовлетворение — изтощителна и едновременно с това вълнуваща, оставяща я в състояние на уморена еуфория. И това щеше да бъде само началото на продължителния процес на проучването, който допълнително щеше или да потвърди, или да обори предварителните й догадки и предположения.

Ескадрилата акостира в един от огромните докове с ниска гравитация в първото колело. Навсякъде около тях се виждаха кораби и наблъскано оборудване. Оже с леко безпокойство отбеляза, че един от корабите е от транспортните съдове на слашърите. Беше крещящо лъскав: издължен и аеродинамичен като бърза сепия и със същата полупрозрачна елегантност. През кобалтовосиньото лустро на корпуса му блещукаха различни механизми и маркировки. Заобиколен от здравата, но груба екипировка на собственото й правителство, корабът на слашърите изглеждаше обидно футуристичен. Какъвто до известна степен и беше.

Оже не успяваше да си изясни докрай безпокойството, което изпитваше в този момент. В светлината на напрежението през последните месеци корабът на слашърите бе повече от необичайна гледка насред Плетеницата. Все пак от време на време в нея се появяваше по някой от транспортните им съдове, а и когато се налагаха бързи дипломатически совалки, беше за предпочитане да използват техни кораби.

Само че тук, в Института по старините? Това вече бе повече от необичайно.

Реши засега да не обръща внимание на тревогите си и да се концентрира върху по-важните неща от непосредствената действителност. Докато протичаха разнообразните агресивни процедури по стерилизацията — задължително почистваха корабите от остатъчни агенти от парижката атмосфера, — Оже претърси вътрешността на спасителния кролър, докато най-после не откри писалка и бележник със стандартни докладни бланки на Института и се зае със съчиняването на рапорта си по случилото се под повърхността. Както винаги, се налагаше да се придържа към тънката граница между идеята, че понякога можеш да нарушиш правилата и професионалното схващане, че някои установени методи са по-податливи на интерпретация от други.

По времето, когато процедурите по стерилизацията бяха приключили, почти бе довършила доклада. Към спасителния кролър скачиха въздушен шлюз, а светлините около външния люк засияха в зелено, дирейки знак, че вече е безопасно да напуснат транспортния съд. Първо излязоха хората от спасителния отряд, нетърпеливи да приключат смяната си, да изпият по питие и да разменят по някоя опашата лъжа с колегите си.

— Хайде — каза тя, като махна на Касандра да тръгне преди нея към изхода.

— След теб — отговори момичето.

Нещо в тона й продължаваше да е странно, но Оже реши да го отдаде на собствените си обтегнати нерви и чуждия кораб на док отвън. Изтегли се в шлюза и се понесе с привична лекота по дължината на въздушното съединение.

В края на тунела я чакаха двама служители, облечени в сиви костюми на тънко райе. Познаваше единия — Аугуст да Силва, изпълнителен кадър от високите ешелони. Беше нисичък, с гладко бебешко лице и коса, която винаги поддържаше изрядно сресана, напарфюмирана и напомадена. Пътищата им се бяха пресичали и преди, основно по спорни въпроси, свързани с бюджети за проучвания и дребни процедурни прегрешения.

Да Силва подчертано официално отдели Оже от момичето.

— Вие оттук — каза той.

— Не бива да я изпускам от поглед — заяви Оже.

Да Силва внимателно я накара да влезе в неголямо помещение без прозорци. Щом Оже пристъпи вътре, вратата зад нея моментално се затвори и някой я заключи, оставяйки я съвсем сама в стаята с ватирани стени. Тя удари няколко пъти по пода, но не се появи никой, който да й даде обяснение за ставащото. Изминаха трийсет минути, които съвсем скоро се превърнаха в цял час. Оже вече се пържеше на бавния огън на собственото си възмущение, репетирайки наум нещата, които щеше да изрече и хората, които щеше да порицае веднага щом й позволяха да излезе. Досега не се бе случвало нищо подобно. Понякога наистина имаше забавяния поради неясноти в процедурата по стерилизацията, но властите по правило внимаваха винаги да я държат в течение при такива обстоятелства.