Аластер Рейнольдс - Вековен дъжд

Тя подаде на Да Силва безполезната вещ:

— Май току-що загазих, а?

Флойд накара матиса да завие по една от тесните улички, провираща се между високите фасади на две жилищни сгради. От години не беше идвал на улица „Пьоплие“ и имаше спомен за напукан паваж, обковани с дъски прозорци и съмнителни заложни къщи. Сега обаче улицата бе асфалтирана, а паркираните автомобили бяха главно последни модели от петдесетте години, ниски и мускулести като готови за скок пантери. Стълбовете на електрическото осветление бяха прясно боядисани. Магазините на приземните етажи внушаваха дискретност; бяха основно за скъпи услуги: часовникарски ателиета, антиквариати, книжарници, ювелирни, магазин за карти и глобуси, дори един за автоматични писалки. Докато следобедът се превръщаше във вечер, витрините им една по една започваха да хвърлят уютни правоъгълници светлина върху смрачения тротоар.

— Ето го номер двадесет и три — каза Флойд, докато паркираше колата на едно свободно място недалеч от жилищната сграда, където живееше Бланшар. — А там сигурно е паднала — кимна към тротоара, където плочките очевидно бяха съвсем прясно измити. — Най-вероятно от някой от онези балкони над нас.

Кюстин надникна през страничния прозорец:

— Перилата не изглеждат счупени. Струва ми се, че нито са боядисвани, нито са подменяни в скоро време.

Флойд се обърна назад, а Кюстин му подаде бележника и филцовата шапка.

— Ще видим.

Докато излизаха от колата, едно малко момиченце с протрити черни обувки и рокля с лекета излезе от сградата и пристъпи на улицата. Флойд се канеше да й извика да задържи вратата, когато погледът му бе прикован от лицето й: дори и в неясната вечерна светлина се забелязваха следи от обезобразяване и лека странност. Проследи как момичето се отдалечи с подскоци надолу по улицата и най-после изчезна в сенките между светлините. Той примирено опита остъклената врата, през която детето току-що беше излязло и без изненада откри, че е заключена. До нея имаше табло с бутони на звънци с изписани имената на наемателите. Откри това на Бланшар и натисна звънеца срещу него.

Говорителят през решетката моментално изпука и се чу глас:

— Закъснявате, мосю Флойд.

— Отменяме ли уговорката?

Вместо отговор откъм вратата се разнесе бръмчене. Флойд внимателно я побутна и крилото се отвори леко.

— Да видим как ще се развият събитията — каза той. — Обичайната процедура: аз водя разговора, ти седиш и наблюдаваш.

Обикновено работеха по този начин. Флойд отдавна беше открил, че не съвсем съвършеният му френски успява да внуши на клиента измамно усещане за сигурност и често го подтиква да сподели подробности, които в противен случай би предпочел да запази за себе си.

Коридорът водеше до покрито с килим стълбище, което изкачиха до площадката на третия етаж. Когато спряха на него, и двамата едва успяваха да си поемат дъх. Три от вратите бяха затворени, но четвъртата бе открехната само толкова, колкото да разкрие тясна пролука.

Върху износения килим падаше ивица електрическа светлина. В пролуката се появи нечие око:

— Ако обичате, оттук, мосю Флойд!

Вратата се разтвори достатъчно, за да пропусне Кюстин и Флойд във всекидневна, в която някой вече беше издърпал завесите пред сгъстяващия се мрак навън.

— Това е съдружникът ми, Андре Кюстин — каза Флойд. — След като разследваме убийство, си помислих, че два чифта очи и уши може да се окажат по-полезни от един.

Бланшар кимна учтиво на всеки от тях поотделно:

— Чай? Току-що направих.

Кюстин се канеше да отговори нещо, но Флойд вече мислеше колко малко време му остава преди срещата с Грета, така че се намеси пръв:

— Много любезно от ваша страна, мосю, но ще бъде най-добре ако се заловиме за работа. — Той свали филцовата си шапка я остави върху празната масичка за шах. — Откъде искате да започнем?

— Очаквах да поемете нещата в свои ръце още от самото начало — кимна Бланшар, като минаваше зад тях и затваряше вратата.

Образът на Бланшар, който Флойд мислено си бе изградил по време на телефонния им разговор, се бе оказал доста близък до действителността. Пред него стоеше слаб възрастен, около седемдесетгодишен господин с гърбав нос, върху който се крепяха чифт полукръгли очила. Носеше нощна шапка, доста наподобяваща фес, която обаче не се поддаваше на опитите му да я окачестви, пижама, мек халат и чехли.

— Може би ще бъде най-добре, ако започнете от самото начало — каза Флойд. — Разкажете ми за американката. Колко точно ви беше известно за нея?