Аластер Рейнольдс - Вековен дъжд

— Беше наемателка и плащаше наема си навреме. — За момент Бланшар отклони вниманието си, като използва един ръжен, за да разрови огъня в огромната камина в стил ар деко. Двете декоративни сови върху полицата над нея наблюдаваха случващото се със скъпоценните камъни в очите си. Флойд и Кюстин се сместиха на дивана близо един до друг и известно време помръдваха тромаво, за да застанат по-удобно.

— И това е всичко? — попита Флойд.

Бланшар извърна глава от камината:

— Преди смъртта си живя тук в продължение на три месеца. Държеше стаята два етажа над тази. В началото искаше да наеме нещо на по-долните етажи… както струва ми се споменах, не обичаше особено височините… но по това време нямаше свободни.

— Тя оплака ли ви се от това? — поинтересува се Флойд. Очите му огледаха околните стени, преминавайки през колекция от африкански маски и ловни трофеи, никой от които изглежда не беше почистван от прахта в скоро време. Точно до вратата бе окачена портретна фотография на красива млада двойка, застанала пред Айфеловата кула. Облеклото и леко скованите им изражения подсказваха, че снимката е правена поне петдесет години по-рано. Флойд внимателно огледа чертите на младежа, след което ги сравни с лицевата структура на възрастния господин и техен домакин.

— Оплака се на мен, да — отговори Бланшар. — Но не и на хазаина си.

— Мислех, че вие сте… — започна Флойд.

— Да, аз бях неин хазаин, но на нея това не й беше известно. Никой от наемателите не подозира, че съм нещо повече от наемател като тях. Плащат наемите си чрез посредник.

— Необичайна ситуация — отбеляза Флойд.

— Но доста полезна. Мога да научавам за оплакванията и несгодите им, включително и произнесените под сурдинка, докато се разминаваме по стълбите. Жената никога не изложи писмено недоволството си, но и не пропускаше да се оплаче от стаята, винаги когато пътищата ни се пресичаха.

Флойд хвърли поглед към партньора си, след което отново се обърна към Бланшар.

— Името на момичето, мосю?

— Името на жената беше Сюзан Уайт.

— Омъжена?

— Не носеше пръстен и така и не спомена за съпруг.

Флойд си отбеляза тази информация.

— Казвала ли е на колко е години?

— Съмнявам се да е била на повече от тридесет и пет. Не беше лесно да се отгатне. Не носеше толкова грим, колкото другите млади жени, другите наемателки.

Кюстин попита:

— Споменавала ли е с какво се е занимавала, преди да се нанесе тук?

— Само, че е пристигнала от Америка и че има известни умения като машинописка. Като споменах за писане на машина…

— Откъде в Америка? — прекъснато Флойд, припомняйки си, че Бланшар не беше сигурен за това по време на телефонния им разговор.

— Дакота. Вече си го спомням съвсем ясно. Усещало се в произношението й, така твърдеше тя.

— Значи сте разговаряли на английски?

— От време на време, стига да я помолех. Иначе френският й беше горе-долу като вашия.

— Безукорен — произнесе Флойд с усмивка. — За чужденец.

— Какво е правела мадмоазел Уайт в Париж? — обади се Кюстин.

— Така и не ми каза, а аз така и не попитах. Очевидно парите не бяха проблем. Възможно е да работеше, но дори и да беше така, работното й време бе доста непостоянно.

Флойд обърна страницата на бележника си, като я натисна няколко пъти с пръст, за да попие мастилото:

— Прилича ми на туристка, прекарваща няколко месеца в Париж, преди да продължи пътуването си. Нещо против да попитам как се запознахте и докъде се простираше това познанство?

— Отношенията ни бяха напълно невинни. Всъщност за пръв път се засякохме на Лоншан.

— На надбягванията?

— Да. Видях, че забелязахте снимката с покойната ми съпруга.

Флойд кимна леко засрамено от факта, че любопитството му е било толкова очевидно:

— Била е красива.

— Фотографията не успява да предаде дори бегло истинската й красота. Казваше се Клодет. Умря през хиляда деветстотин петдесет и четвърта… само преди пет години, но ми се струва, че оттогава е изминал половината ми живот.

— Моите съболезнования — каза Флойд.

— Клодет беше голяма почитателка на надбягванията. — Бланшар отново се изправи и без особен резултат разрови огъня. Сетне пак седна, като се намръщи от болката в остарелите си стави. — След смъртта й известно време нищо не беше в състояние да ме накара да напусна този апартамент, камо ли отново да отида на надбягванията. Един ден обаче, успях да убедя сам себе си да направя тъкмо това; възнамерявах да заложа на кон в нейна памет. Повтарях си, че тя би го одобрила, но в същото време не успявах да се отърся от усещането за вина, че отивах сам.