Аластер Рейнольдс - Вековен дъжд

След още половин час вратата се отвори и през пролуката се подаде парфюмираната глава на Да Силва:

— Време е да вървим, Оже. Очакват ви.

Тя успя да му се озъби предизвикателно:

— Кой, по дяволите, ме очаква? Давате ли си сметка колко работа имам?

— Работата ви ще трябва да почака известно време.

Тя го последва сърдито. От него се носеше ухание на лавандула и канела.

— Трябва да прибера вестника и филмовите ленти, за да започна документацията на откритието. От изключителна важност е — хиляди хора очакват да научат какво има да ни разкрие вестникът. Сигурно вече си задават въпроса защо още не съм пуснала предварителния доклад.

— Страхувам се, че не мога да ви позволя да докосвате филмовите ленти — обясни Да Силва. — Вече ги изпратихме за обработка.

— Какви ги говорите? Трябва да работя с тези данни!

— Вече не са данни — каза той, — а доказателства в криминално разследване. Момчето почина.

Последното й подейства като внезапен удар в стомаха.

— Не! — произнесе тя, сякаш отрицанието можеше да промени случилото се.

— Опасявам се, че е истина.

Гласът й прозвуча призрачно и откъснато:

— Какво се случи?

— Костюмът му е бил разкъсан, фуриите са се добрали до него.

Оже си припомни, че Себастиан се оплакваше от главоболие.

Вероятно вследствие на малките машини, нахлуващи в мозъка му и унищожаващи всичко по пътя си.

Само от мисълта за това й прилошаваше.

— Направихме изследвания на място за наличие на фурии. Резултатите бяха отрицателни — произнесе тя.

— Детекторите ви не са били достатъчно чувствителни към последния микроскопичен щам. Вероятно щяхте да го знаете, ако си правехте труда да се запознавате с актуалните технически бюлетини. Факторът е бил от значение за решението ви да напуснете машината.

— Не може да е мъртъв.

— Умрял е по време на излитането. — Да Силва погледна назад към нея, като вероятно се чудеше колко му е позволено да й разкрие. — Смъртта е настъпила вследствие на преустановяване дейността на мозъчния ствол.

— Божичко. — Тя си пое дълбоко дъх, борейки се да запази присъствие на духа. — Съобщихте ли на…

— Семейството му? Информирани са, че е имало произшествие. В момента са на път за насам. Основната ни надежда е, че докато пристигнат, ще можем да го възвърнем до някаква степен към съзнание.

Да Силва си играеше с нея.

— Казахте ми, че е умрял.

— Наистина умря. За щастие успяха да го върнат към живот.

— С глава, пълна с фурии?

— Натъпкахме го с лекарства и успяхме да прочистим фуриите с малка помощ от страна на слашърите. В момента момчето все още е в кома. Възможно е в някои части от мозъка му да са настъпили необратими увреждания, но ще разберем със сигурност дали е така едва след няколко дни.

— Това не може да се случва — каза Оже. Чувстваше се като наблюдател на разговора, който водеше. — Беше обикновена експедиция. Никой не биваше да умира.

— Лесно е да се каже. — Той се наведе по-близо, така че сега можеше да усети и дъха му: — Наистина ли вярвате, че можем да потулим нещо подобно? Институтът по трансгресиите и бездруго вече ни диша във врата. В последно време на Земята се случиха доста издънки и се носят слухове, че е дошло време някой да опере пешкира за назидание на останалите, преди да се е случило нещо наистина неприятно.

— Съжалявам за момчето — каза тя.

— Това самопризнание ли е, Оже? Ако е така, ще ни бъде далеч по-лесно.

— Не — отговори тя, макар гласът й да се поколеба, — не е самопризнание. Просто казах, че съжалявам… Слушайте, възможно ли е да поговоря с родителите?

— Точно в този момент, Оже, със сигурност мога да предположа, че вие сте последният човек в Слънчевата система, с когото биха желали да се срещнат.

— Искам само да знаят, че ме е грижа.

— Това време — отвърна Да Силва — е отминало горе-долу, когато сте рискували всичко заради един безполезен артефакт.

— Артефактът не е безполезен — каза остро тя. — Без значение какво се случи там долу, рискът си заслужаваше. Питайте когото поискате в Института по старините, всеки ще ви каже същото.

— Да ви покажа ли вестника, Оже? Искате ли?

Да Силва го беше натикал в джоба си. Сега го извади и й го подаде. Тя го пое с разтреперани пръсти, усещайки как всичките й надежди се изпаряват в един-единствен миг на чудовищно разочарование. Вестникът беше мъртъв, също като момчето. Буквите се бяха размили, а редовете на статиите се пресичаха като топящи се пластове на шоколадова торта. Почти всички букви вече бяха станали нечетливи. Илюстрациите и рекламите бяха замръзнали, а цветовете им се сливаха като петна на абстрактна картина. Миниатюрният мотор, доставящ енергия на умния вестник вероятно бе изстискан до последно още в момента, в който го бяха извадили от колата.