Аластер Рейнольдс - Вековен дъжд

— Има значение, поне доколкото ще ни помогне да не повтаряме грешките си — каза тя.

— Като например? — попита Касандра.

— Например да избегнем унищожението на Земята. Или измамната вяра, че можем да поправим една технологична грешка, като запратим срещу нея друга, независимо че всичките ни предишни опити са били напразни.

— Само суеверен фаталист може да твърди, че не бива поне да опитваме — заяви Касандра и скръсти ръце на гърдите си. — Освен това, как е възможно нещата да се влошат повече от сега?

— Използвай въображението си, хлапе — отвърна Оже.

Почувства как спасителният кролър потрепери в момента, когато през него премина яркият език от двигателя на най-близкия спускаем апарат. Кабината за момент потъна в непоносима светлина, а само секунда по-късно кролърът се поклати, щом обезопасителната люлка го подхвана в обятията си. Веднага след това вече се носеха във въздуха и стремително се издигаха към небето, докато спускаемият апарат набираше височина. През страничните илюминатори Оже видя как Шан-з-Елизе изпада някъде надолу, а приведените постройки от двете страни на булеварда бързо се скриха от погледа й. Известно време успяваше да различи околните улици, неспособна да се отърси от вътрешната необходимост да ги назовава мислено. „Осман“ на север, „Марсо“ и „Монтен“ на юг.

— Как можем да влошим нещата? — попита Касандра. — Там долу не могат да живеят хора. Нищо не може да оцелее, дори бактерии. Със сигурност по-лошо от това не може да стане.

— Днес отбелязахме точка — каза Оже. — Извлякохме парченце от историческото минало. Но там долу има далеч повече, отколкото ни е възможно да видим, поне за момента. Празноти в онова, което ни е известно, очакващи да бъдат запълнени. Забравили сме много, неща, които никога няма да научим, освен ако не открием истината, скрита и запазена под леда.

— Плановете на Политите не заплашват нищо от това.

— Не и на хартия, но на всички е ясно, че плановете им са само прелюдия. Първо ще прочистим фурните и ще стабилизираме климата, а след това ще се захванем със същинската част: тераформиране. — Тя произнесе последната дума с ясно доловима неприязън.

Докато облаците около кролъра се сгъстяваха, Оже успя да зърне за миг криволичещата пътека на Сена — безупречно бяла ледена лента, тук-там покрита с ширит от точките на скорошни изкопни работи. Малко по-нататък, между спускаемите апарати около тях, успяваше да разпознае очертанията на долните две трети от Айфеловата кула, огъната настрана като човек, подкосен от силен вятър.

— Престъпление ли е, че някои хора искат Земята отново да стане гостоприемно място за живот? — попита Касандра.

— В моя списък е, защото не можем да го постигнем, без да изтрием всичко там долу, буквално да прекъснем всяка нишка към миналото си. Все едно да варосаш Джокондата, въпреки че точно до нея стои чисто ново платно.

— Значи според вас е по-добре да тераформираме Венера?

Оже имаше чувството, че е на път да започне да скубе косата си.

— Не, и това не е добра идея. Просто, ако ме изправят пред избор… — Тя поклати глава. — Нямам представа защо водя този разговор тъкмо с теб!

— И защо не?

— Защото си една от нас, Касандра… добре възпитан млад трешър [4] От Threshold (англ.) — праг, граница, начало — Бел. прев. гражданин на СОЗЩ. Дори учиш, за да постъпиш на работа в Института по старините. Не би трябвало аз да ти разяснявам тези неща.

Касандра сви лекичко рамене по момичешки, след което изглежда реши да се нацупи:

— Мислех си, че в спора се ражда истината — каза накрая.

— Съвсем вярно — отговори Оже. — Поне докато не започнеш да ми противоречиш.

Плетеницата обгръщаше Земята в светлина като искряща погребална гирлянда. Докато се придвижваше покрай помръдващите нишки, всяка от които представляваше чудовищна верига от свързани помежду си жилищни райони, на спускаемия апарат му се налагаше рязко да променя траекторията си. Накъдето и да погледнеше човек, погледът му срещаше още и още примки, нишки или възли от светлина, губещи се в едва различима главоблъсканица от невероятно сложно устроени, зависими един от друг центрове от струпана маса, обикалящи в орбита около планетата.

Стотици хиляди жилищни райони, всеки един голям колкото малък град; стотици милиони хора, поне доколкото й бе известно на Оже, водещи също толкова проблемен и изпълнен с надежди живот, колкото нейния. От различните части на Плетеницата постоянно влизаше и излизаше потокът на трафика, искрици светлина, преминаващи светкавично по нишките в едната или другата посока. Нишките на свързаните помежду си хабитати бяха в състояние на непрестанна промяна, независимо дали внезапно преставаха да съществуват или отново се срещаха, подобно на ДНК в претрупано от живот петриево стъкло.