Аластер Рейнольдс - Вековен дъжд

— Французин съм — отвърна Флойд, разрязвайки втория пощенски плик.

— Е, няма да се заяждаме по въпроса с гражданството. Френският ви е безукорен, мосю Флойд… за чужденец. Спирам дотук. Родени сте в Съединените щати, ако не греша?

— Явно знаете доста за мен. Как ме открихте?

— Взех номера ви от единствения разумен полицай, с когото разговарях покрай цялата афера: инспектор Майол. Доколкото разбирам, двамата се познавате.

— Пътищата ни понякога се пресичат. Майол е разбран човек. Той не пожела ли да разгледа по-подробно това предполагаемо самоубийство?

— Твърди, че ръцете му са вързани. Но когато споменах, че жената е била американка, името ви му хрумна почти незабавно.

— Откъде е била?

— Дакота, струва ми се. Или може би беше Минесота? Някъде на север.

— Аз съм от Галвестън — каза Флойд. — Което ни отдалечава на цял един свят разстояние един от друг.

— Но въпреки всичко ще се заемете със случая?

— Имаме уговорка за среща, мосю. Ще обсъдим подробностите тогава.

— Много добре. Да разчитам ли, че ще дойдете в точния час?

Флойд изтръска второто писмо от плика, върху който имаше пощенска марка от Ница. На бюрото изпадна един-единствен, сгънат на две лист сива хартия. Разтвори листа и се загледа в написаното на ръка съобщение. Воднисто мастило — само с един нюанс по-тъмно от цвета на хартията. Разпозна почерка моментално. Писмото беше от Грета.

— Мосю Флойд?

Флойд хвърли писмото така, сякаш беше жигосано с нагорещен ръжен. Пръстите му все още бяха изтръпнали от допира с него. Не беше очаквал отново да чуе нещо от нея — не и в този живот. Трябваха му няколко минути, за да се нагоди към внезапната й поява в света му. Имаше ли изобщо нещо, останало за казване?

— Мосю Флойд? Там ли сте?

Той почука по слушалката:

— За момент връзката прекъсна. Проклетите плъхове в мазето. Не спират да гризат кабелите.

— Явно са проблем. В уречения час тогава?

— Ще бъда там — увери го Флойд.

Верити Оже наблюдаваше подземната сцена от безопасността на собствения си защитен костюм, застанала на десетина метра от останките на кролъра. Подобната на тарантула машина лежеше килната на една страна. Два от крайниците й бяха прекършени, а други три стояха безполезно притиснати в тавана от издялан лед. Кролърът вече не ставаше за нищо — нямаше начин дори да го извлекат обратно до повърхността; поне животоподдържащият му балон все още бе непокътнат. Касандра, ученичката, седеше във вътрешността на кабината със скръстени ръце и наблюдаваше процедурата с нещо като надменно изражение. Себастиан, момчето, лежеше на около пет метра от кролъра. Костюмът му беше увреден, но все някак щеше да му позволи да остане жив, докато пристигнеше спасителният отряд.

— Дръж се — каза му Оже, като се наведе над него. — Почти успяха да преодолеят леда. След малко ще си бъдем у дома, в безопасност.

Пукотът и смущенията, които придружиха отговора на момчето, създаваха впечатлението, че е на милион светлинни години от нея:

— Не се чувствам добре, госпожице.

— Какво има?

— Главоболие.

— Не се движи. Ако не мърдаш, херметическите системи на костюма ще свършат по-добра работа.

Някъде отгоре се появиха спасителните кролъри на Института по старините, а Оже отстъпи и вдигна глава. Буталата на къртачите и зъбците им тъкмо раздробяваха последните пластове лед.

— Ти ли си, Оже? — разнесе се глас в шлема й.

— Естествено, че съм аз. Защо се забавихте толкова? Вече си мислех, че никога няма да се появите, момчета.

— Дойдохме възможно най-бързо. — Най-после беше разпознала гласа на Манкузо, един от спасителите, с когото се бе срещала и по-рано. — Едва успяхме да ви локализираме толкова надълбоко. Облаците тази вечер са в особено лошо настроение. През тази електромагнитна гадост не се вижда почти нищо. Какви изобщо ги вършите тук долу?

— Върша си работата — отговори бързо тя.

— Хлапето ранено ли е?

— Костюмът му е разкъсан. — На монитора пред лицето й диагностичното извлечение от състоянието на костюма на Себастиан показваше пулсиращите опасно червени индикации за пробиви в областта на десния лакът. — Нищо сериозно. Наредих му да лежи и да не мърда.

Водещият кролър вече изплюваше двама души от спасителния отряд, облечени от главата до петите в леко комичните костюми за работа в опасни условия. Приличаха на борци по сумо, заели приклекнала позиция.

Оже приближи Себастиан и коленичи до него: