Аластер Рейнольдс: Вековен дъжд

Оже заобиколи превозното средство, като пътьом отваряше кутиите и вадеше тежките черни касети. Щом събра и дванайсетте и ги подреди, включително онези от мониторите в кабината, тя ги подаде на Манкузо с думите:

— Искам да ги изстреляте право към лабораторията.

— Това ли е всичко?

— Всичко — отговори тя. — Сега може ли да обърнем внимание на Касандра?

Ала когато се обърна и погледна в сиянието на кабината, не видя и следа от момичето.

— Касандра? — повика тя, надявайки се, че каналът не е прекъснат.

— Всичко е наред — обади се момичето. — Точно зад вас съм.

Оже обърна глава и огледа Касандра, застанала на леда в другия костюм с детски размери.

— Казах ти да стоиш вътре.

— Време беше да тръгваме — отговори Касандра. От вниманието на Оже не убегна, че е успяла да облече костюма без каквито и да било проблеми, всъщност дори остана изненадана: задачата беше достатъчно трудна дори за възрастен човек, какво оставаше за едно дете.

— Провери ли дали… — започна Оже.

— Костюмът ми е непокътнат. Мисля, че е време да тръгваме, не смятате ли? Цялото това раздвижване сигурно вече е разбудило фурните. Най-добре да не се навъртаме наоколо, когато пристигнат.

Манкузо докосна рамото на Оже с подсилената си ръкавица, достатъчно силна, че да я премаже, преди да е успяла да мигне:

— Момичето е право. Да изчезваме от Париж. От това място винаги ме побиват тръпки.

Оже надникна през илюминатора в тавана на спасителния кролър, като през цялото време й се искаше червените и зелените светлини на спускаемия апарат най-после да прогорят пътя им през облаците, без да ги раздразнят повече. Имаше нещо нередно в поведението на облаците тази вечер. Разговорите им обикновено бяха бавни и безметежни, вид комуникация, която се подсказваше от промените във формата, цвета и текстурата им. Чудовищните им заострени сиво-сини верижни структури променяха очертанията си на всеки няколко минути; контурите им се стабилизираха постепенно, след което бавно изтляваха. Няколко десетки минути по-късно новите очертания започваха да изникват тук и там и тестените сиви облаци подхващаха цикъла за пореден път. Движенията им бяха просто основните елементи в общуване, което можеше да продължи с часове или цели дни.

В този момент обаче облаците припламваха. Очертанията се образуваха и изтляваха все по-бързо, а светлината им придаваше на диалога натраплива настоятелност. Облаците се разделяха и сливаха, сякаш пренаписваха вековни спогодби и съюзи.

— Понякога го правят — каза Касандра.

— Известно ми е — отговори Оже, — но не и по време на моята смяна и не над града, който проучвам.

— Може би не се държат така само над Париж — продължи замислено Касандра.

— И аз имах подобни надежди. За нещастие проверих. Климатичната система точно над Северна Франция се разкъсва от спорове и промените са започнали някъде по времето, когато се появихме ние.

— Съвпадение.

— Или не.

Поредната мълния освети пейзажа отвън, очертавайки линиите на препятствията от блокове, рампи и дълбоки ями с гладки стени, изрязани в бледосиния лед с лазерна прецизност. И от двете страни на Шан-з-Елизе рухналите форми на сградите изглеждаха като изсечени от полепналия по тях лед с пастелен цвят, внимателно оформен терасовидно там, където дистанционно управляемите екскаватори на Института по старините бяха преустановили работа, засичайки чуплив; зидария, стомана или стъкло. Оже се замисли за контрольорите, които направляваха машините от орбита и изпита нарастващо желание да бъде там горе заедно с тях, надалеч от опасностите на повърхността.

— Побързайте — каза тихо тя. — Престана да ми бъде интересно още преди часове.

— Струваше ли си всичко това само заради един вестник? — попита Касандра.

— Разбира се, че си струваше. Знаеш, че е така. Вестниците са сред най-стойностните артефакти от Века на Празнотата, които изобщо някога можем да се надяваме да открием. Особено късните издания, обновени през последните няколко часа, преди всичко да приключи. Нямаш представа колко малко образци са се запазили.

Касандра отметна завесата от черна коса, имаща навика да се спуска над лявото й око:

— Какво значение имат детайлите, ако дори и без тяхна помощ можете да сглобите голямата картина?

Някакво раздвижване успя да привлече вниманието на Оже. Тя вдигна очи към илюминатора на тавана над главата си и видя как от облаците в небето върху остриетата на тръстерите си се появява ескадрила от спускаеми апарати.