Аластер Рейнольдс - Вековен дъжд

— Не е трябвало да се чувствате по този начин — каза Флойд.

Бланшар го погледна:

— Някога женили ли сте се, мосю Флойд, губили ли сте някога любимата си в резултат на мъчителна болест?

Флойд смирено сведе очи:

— Не, мосю.

— В такъв случай, при цялото ми уважение, не можете да знаете какво е. Това усещане за предателство… колкото и абсурдно да звучи. Независимо от всичко обаче, продължих да ходя всяка седмица с част от спестените пари. Понякога дори печелех на дребно. Точно там срещнах Сюзан Уайт.

— Момичето залагаше ли?

— Да, но не сериозно. Когато се засякохме за пръв път, ме позна като един от наемателите в сградата и ме помоли да й помогна с малък залог. В началото изпитвах колебания дали да остана с нея, понеже колкото и глупаво да звучи, имах чувството, че Клодет ме наблюдава отнякъде.

— Но сте й помогнали.

— Реших, че едва ли ще прегреша особено, ако й покажа как да попълни фиша, така че да успее да направи залога. За нейна изненада конят й спечели. Оттам нататък се разбрахме да се виждаме на хиподрума веднъж или два пъти седмично. Откровено казано, мисля, че конете я очароваха далеч повече от парите. Понякога я виждах как ги наблюдава, докато жокеите обикаляха в огражденията. Сякаш никога дотогава не бе виждала коне.

— Може би в Дакота нямат такива — предположи Кюстин.

— И нещата стигнаха само дотам? — попита Флойд. — Среща на хиподрума веднъж или два пъти седмично?

— Така започна — отговори Бланшар — и може би така трябваше да приключи. Само че открих, че компанията й ми допада. В нея имаше нещо от починалата ми съпруга: същата жажда за живот, същата детинска наслада от най-простичките неща. Но най-изненадващо от всичко беше, че изглежда тя също харесваше компанията ми.

— Значи сте започнали да се виждате и извън хиподрума?

— Веднъж или два пъти седмично я канех да ми гостува тук, пиехме чай или кафе, понякога дори си позволявахме парче торта. Говорехме за всичко, което ни хрумнеше. Или по-скоро говорех аз, понеже… поне през по-голямата част от времето… тя изглежда нямаше нищо против просто да седи и да ме слуша. — Бланшар се усмихна и по лицето му плъзнаха бръчки. — А когато казвах: „А сега е ваш ред, пак успях да си присвоя разговора“, тя отговаряше: „Не, не, наистина искам да чуя историите ви.“ Най-странното беше, че изглежда говореше искрено. Разговаряхме за всичко: история, филми, театър…

— Влизали ли сте в апартамента й?

— Естествено, бях неин хазаин. Когато я нямаше, просто трябваше да използвам резервния ключ. Не си пъхах носа — прибави, сякаш в своя защита той, като се наведе напред, за да подчертае думите си. — Имам задължения към наемателите си и по правило винаги проверявам дали договорът помежду ни се спазва.

— Сигурен съм, че е така — каза Флойд. — Та, когато сте влизали в стаята й, без да душите наоколо, да сте забелязвали нещо, каквото и да е?

— Само, че мястото винаги беше чисто и спретнато, както и че имаше забележителна колекция от книги, плочи, списания и вестници.

— С други думи, говорим за нещо като книжен плъх. Не е голямо престъпление, струва ми се.

— Не и ако напоследък не са променили закона. — Бланшар замълча. — Нещо обаче ми се стори извън обичайното. Искате ли да го чуете?

— Няма да навреди.

— Книгите винаги бяха различни. В продължение на няколко дни си оставаха същите, разбира се, но на следващата седмица бяха различни. Също списанията и вестниците. Сякаш ги събираше, после ги преместваше някъде другаде, за да направи място за новите.

— Може и да го е правила — предположи Флойд. — Ако е била богата туристка, не е изключено редовно да е изпращала у дома пратки с книги.

— Взех предвид и тази възможност, да.

— И? — попита Флойд.

— Веднъж случайно я забелязах на улицата, доста далеч от жилищната сграда. Чиста случайност. Вървеше по улица „Монж“ по посока на метростанция „Кардинал Льомоан“, в пети район. Бореше се с един куфар. През ума ми мина мисълта, че вероятно си е събрала багажа и е тръгнала да си ходи.

— Като е пропуснала да си плати наема?

— Беше предплатила до края на месеца. Изпитвах вина заради подозрителността си, но реших да я настигна и да й помогна с куфара. Само че вече съм възрастен човек и не успях да съкратя разстоянието помежду ни достатъчно бързо. Наложи ми се със срам да проследя как изчезва в метростанцията. — Бланшар взе една орнаментирана лула измежду няколко други, подредени на масичката до него и се загледа отсъстващо в нея. — Вече си мислех, че това е краят, когато тя отново се появи. Не бяха изминали повече от минута или две, откакто беше влязла, и все още носеше куфара със себе си. Този път обаче той изглеждаше далеч по-лек. Денят беше ветровит и куфарът се блъскаше в краката й.