Аластер Рейнольдс - Вековен дъжд

— Спектърът на светлината съвпада с този на слънчевата радиация — каза Тунгуска, докато пропадаха надолу през колоната от светлина. — Пълно съответствие със Слънцето, инструментите го докладват със сто процента сигурност.

Преминаването между вън и вътре се случи в рамките на едно премигване. Дебелината на черупката от един километър бе нищо в сравнение със скоростта им. В един миг повърхността на сферата се разширяваше все повече, а раната наедряваше стремително от размерите на раздразнено, поръбено в бяло око до поглъщаща ги уста… след което бяха преминали и падаха към сърцето на АГС-а.

Сензорите на Тунгуска моментално прецениха вътрешността. Зад кораба отдалечаващата се рана обгръщаше идеален кръг от съвършената чернота на междузвездния космос. И от тази страна бе поръбена с бяла, агонизираща материя. Ала вместо от подплатения сиво-син материал от външната страна, кожата, вътрешната повърхност на АГС-а бе направена от нещо далеч по-странно: нещо далеч не така податливо на инструментите на Тунгуска.

Винаги бяха подозирали, че вътрешната повърхност на черупката трябва да изпълнява функцията на почти съвършен планетариум, излъчващ образ на небето, който от своя страна да се наблюдава от Земята. Имаше фалшиви звезди с идеално възпроизведени цвят и яркост, разположени в правилните съзвездия, които обитателите на 32 познаваха и очакваха да видят по местата им. Част от тези звезди навярно бяха програмирани с променливо поведение — да отслабват или да греят по-силно, съгласно заплетените си, наситени с възможности астрофизични алгоритми. От тях се очакваше да се движат съгласувано една с друга, следвайки бавните, величествени потоци на видимото движение на небесното царство или въртеливото преобръщане на двоичните си орбити.

Отвъд звездите имаше галактики — обширни воали от галактики, накъдето и да погледнеш. Налагаше се всяка една да издържа на също толкова внимателно наблюдение, колкото и звездите. Тук-там трябваше да избухва и умира по някоя нова и супернова… без значение дали я забелязваха, или не.

Беше едновременно страховито и изумително. Но и обречено на неуспех, защото дори толкова внимателно изработен гоблен не би успял да издържи на астрономическите способи за наблюдение, достъпни в ерата на Оже. Дори една просто устроена междупланетна сонда, в края на краищата, би надушила нещо необичайно в разположението на звездите… точно преди да се блъсне и изпари на съставните си атоми във вътрешната стена на черупката. Не, не беше идеалното решение, а и едва ли такова бе намерението на строителите му. Стигаше, за да устои на наблюдения с груби инструменти от епохата на Флойд, но очевидно не бе предвидено черупката да опази илюзията си неразкрита. Рано или късно се очакваше обитателите на 32 да научат истината. Функцията на АГС-а бе да ги предпази от външна намеса именно до този момент от развитието им. След това — когато вероятно щяха да хвърлят всичките си усилия да разчупят черупката — щеше да им се наложи да се справят без чужда помощ.

Само че в изгледа към небето вече липсваше нещо, около вътрешния ръб на отворената рана. На разстояние хиляди километри във всички посоки звездите изглеждаха разкривени, разтеглени, с формата на сперматозоиди, чиито удължени, заострени опашки сочеха като обвинителни пръсти право към дупката, която Ниагара беше направил.

— Зоната на разкривяването се разширява — каза Тунгуска. — Откровено казано, не ми се вярва никой на Земята да не го забележи, дори и да са пропуснали първоначалния проблясък.

— Как ли ще реагират? — зачуди се Оже.

— Не зная. Ho ако до края на деня им се наложи да се тревожат само за някакво необяснимо астрономическо явление, ще бъдат късметлии.

— Можем ли вече да свалим совалката? — попита тя.

— Не — отговори той. — Но съм готов да изстискам още малко блийд- двигателя. Ако предвижданията ми са верни, все още имаме шанс да й пресечем пътя, преди да навлезе в атмосферата.

— Не се колебай, Тунгуска.

— Няма. Длъжен съм да спомена нещо, обаче. Просто наблюдение и е напълно възможно да съм се объркал.

Думите му изобщо не се понравиха на Оже.

— Казвай все пак — подкани го тя.

— Раната изглежда е започнала да се затваря. Веднага след детонацията на устройството „Молотов“ разкритието беше повече от сто километра в диаметър.

— А сега?

— Малко под сто. Може би не означава нищо, но реших, че няма да е зле, ако ви обърна внимание.