Аластер Рейнольдс - Вековен дъжд

— Ами ракетите, които обеща? — попита тя.

— Почти са готови. Търпение, моля. — Тя долови нотка на неувереност в гласа му. — Що се касае до другия въпрос…

— Какъв друг въпрос?

— Зарастването на раната. Наблюдавам я внимателно и вече с огромна доза сигурност мога да заявя, че…

— Ще имаме ли време да се измъкнем?

— Да, ако допуснем, че…

— Не ми трябват повече тревоги, Тунгуска.

— Чудесно. Тогава няма да споменавам блийд-двигателя.

Тунгуска удържа на думата си. Почти две минути по-късно Оже почувства лека промяна в бойната готовност на кораба, което подсказваше, че лъчевите оръжия се канеха да открият огън. Когато най-после стреляха, презареждайки след всеки залп, долови бясната работа на масивните акумулатори някъде в дълбините на кораба.

— Колко дълго можем да издържим на това темпо на стрелба? — попита тя.

— Колкото е необходимо. Енергията не е проблем.

Совалката бе предвидила нападението с лъчеви оръжия — Тунгуска твърдеше, че това е почти неизбежно, — но не разполагаше със съществена защита срещу тях. Апаратът можеше да изпуска след себе си облаци от метални парчета, отделяйки пластове от корпуса си на малки порции, ала и по този начин не би могъл да издържи още дълго. Оставаше му да променя курса си на случаен принцип, за да затрудни максимално опитите на лъчите да прихванат ярката аура на пламъците от двигателя му — които в този момент вече бяха насочени встрани от тях, но все така видими на фона на 32 и вътрешната повърхност на сферата, — ала всяка допълнителна корекция в курса му костваше загуба в трудно извоюваната преднина. За пилота на совалката последното беше най-тънката част от сделката.

— Каквото и да направи Ниагара — каза Тунгуска, — в дългосрочен план ще се обърне срещу него. Всичките ми симулации вече докладват стопроцентов успех при пресичането и унищожаването на кораба, преди да е успял да достигне атмосферата.

Нещо в това самоуверено изказване накара Оже да настръхне от неясни опасения. Имаше чувството, че предизвикват съдбата.

Точно тогава блийд-двигателят отново реши да откаже.

Тя долови как корабът изгуби тяга и внезапно започна да изостава от жертвата си. Двигателят заекна, направи опит да ги избута напред и замлъкна. Амортизаторите направиха всичко възможно да омекотят внезапната промяна в ускорението им, ала въпреки всичко Оже на няколко пъти изгуби съзнание, докато кръвта в мозъка й клокочеше между стените на черепа като кал в кофа.

— Тунгуска… — произнесе с усилие, когато най-после дойде на себе си, — май не е зле да премислиш отново…

Корабът се намираше в състояние на свободно падане. Двигателят бе замрял напълно, изключен от системата за безопасност, преди нестабилността му да бе разпорила разлигавена рана в самата плът на пространството.

През следващите няколко минути се заредиха нови и нови приблизителни оценки на ремонтните работи. Двигателят все още можеше да бъде поправен, но кръпките след ракетната атака, вече бяха надживели експлоатационния си цикъл. Щяха да изминат най-малко няколко часа, преди да успеят да потеглят отново дори с едно же.

Долавяйки, че товарът му вече не се нуждае от закрила срещу внезапните отклонения в курса, корабът освободи Флойд, Оже и Тунгуска от хватката си, а белите пашкули, в които се намираха, отново се превърнаха в познатите форми на маса, столове, под, стени и таван.

— Надявам се — произнесе Оже, — че разполагаш с резервен план, Тунгуска. Защото иначе сме прецакани.

За негова чест Тунгуска все още успяваше да запази част от авторитета в гласа си:

— Вече разгледах възможностите — каза той. — Ще се радвате да научите, че все още има шанс да пресечем траекторията на космическия апарат.

— Ракетите? — попита Флойд.

— Не. — Тунгуска се намръщи самокритично. — Е, да. Но не е толкова просто.

Оже погледна Флойд и завъртя очи.

— Никога не е. Какъв е планът?

— Ракетите не могат да достигнат Ниагара оттук. Ремонтните ми фабрики имат лиценз за производство на почти всичко с изключение на завършени блийд-двигатели. Наложи се да се задоволя с по-груби, задвижвани от термоядрен синтез. Пак ще бъдат достатъчно бързи и повратливи, но няма да е зле да им се помогне малко.

Тонът в гласа му казваше: внимание. Каквото и да им предлагаше, нямаше да им излезе евтино.

— Например как? — попита Оже.

— Трябва да им подсигурим система за пренос. В момента не можем да се приближим достатъчно, а по времето, когато бъдем достатъчно близо, ще е прекалено късно. Но все още разполагаме със совалката на „Двадесети“. Наредих на кораба да я поправи и зареди с гориво, като един вид застраховка. Лесно ще прикрепим две ракети към корпуса й, самите те ще се захванат като паразити.