Аластер Рейнольдс - Вековен дъжд

— Мога да мина и без тази информация — каза тя.

Тунгуска отвори очи.

— Доклад от блийд-двигателя: готови сме да ускорим до пет же. Не можем да рискуваме нищо повече от това, поне засега. Няма да се нуждаем от противоускорителните ковчези, макар че корабът пак ще трябва да ограничи движенията ни.

— Направи каквото трябва — произнесе Оже.

Стаята потрепери и ги погълна.

В меките гънки на защитните корабни системи времето се проточваше и забързваше на непредсказуеми, кошмарни вълни. Тя се зачуди какво ли изпитваше Флойд, в чиято глава нямаше блещукащи машини. Какво ли си мислеше сега, след като се намираше толкова близо до дома и едновременно с това на една ръка от пълното унищожение на всичко, което познаваше?

— Според изчисленията — обади се Тунгуска — устройството “Молотов“ ще се сблъска с повърхността след петдесет секунди. Разгръщам заменяемите сензори, но затварям всички останали канали. Никой не е наблюдавал отблизо голяма експлозия на антиматерия и няма начин да предскажем как ще реагира АГС-а на нещо подобно.

— Колко близо е совалката до зоната на удара? — попита Оже.

— На около половината от разстоянието, на което сме ние в момента — отвърна Тунгуска. — Няма да е зле да разполага с относително добри щитове, ако иска да излезе цял в края на всичко това. Трийсет секунди…

— Мога да мина и без отброяването, Тунгуска — каза Оже, като мислено се подготвяше за разтърсването. — Просто ни кажи дали още сме живи, когато приключи.

Почувства го, далечен отзвук от взрива, въпреки твърденията на Тунгуска, че всички сигнали бяха препречени от барикадите, които бе издигнал. Продължителен и протяжен, като закъсняла гръмотевица.

— Устройството „Молотов“ детонира — обяви той. — И очевидно все още сме живи.

— Просто бях саркастична.

— Аз — не. Винаги е хубаво да потвърждаваш този род неща.

Когато заменяемите сензори решиха че е безопасно, Тунгуска разтвори по-деликатните очи на кораба и ги насочи към сцената на престъплението. Отне им известно време да обработят данните, тъй като изгледът бе затулен от разширяващо се кълбо отломки, наподобяващо фонтан с черешовочервен цвят. Оже се забори с мащаба, ала умът й не успяваше да осъзнае напълно чудовищните размери на АГС обекта. Гъбата беше огромна — широка стотици хиляди километри и продължаваше да нараства, — ала в същото време си оставаше просто дребен детайл на фона на цялата сфера.

— Отломките започват да се прочистват около епицентъра — обяви Тунгуска. — Виждам само възстановка на реалните събития, така че не е лесно да се види какви са щетите.

— Покажи ни каквото имаш — каза Оже.

Наложи им се да изчакат двайсетина минути докато гъбата се разсее достатъчно и ъгълът им на наблюдение се промени, за да могат да надникнат както трябва. Дотогава корабът на Тунгуска вече следваше същата извита траектория, по която се плъзгаше и този на Ниагара — водеща право към АГС-а. Все още се движеха с ускорение от пет же, изолирани в безопасността на пашкулите си.

— Осъществили са пробив — произнесе Тунгуска.

Той изблъска един образ в главата на Оже. Устройството „Молотов“ бе прорязало изненадващо равна малка рана в кожата на обекта Дупката беше почти кръгла и широка около сто километра. Дебелата един километър обвивка сияеше болезнено ярко около ръбовете на отвора, като цветът й ставаше син, жълт и въгленовочервен, колкото повече се отдалечаваше погледът от дупката — докъм двеста, триста километра. Забелязваха се намеци за подивяло извиващи се структури в изложеното на космоса сечение на обекта, като отрязани нервни окончания.

— Мили Боже — произнесе Оже. — Направиха го. И проклетията дори не се опита да се възпротиви.

— Ти очакваше ли го? — попита Флойд.

— Очаквах нещо.

— Какво става с другия кораб?

— Все още го следим — каза Тунгуска. — Поддържа постоянна тяга и не е изменил предишния си курс. Ще премине през раната след по-малко от десет минути.

„Май в края на краищата не трябваше да се тревожим толкова дали корабът му ще устои в такава близост с експлозията”, помисли си тя.

— Да разбирам ли, че все още не е в обсега на лъчевите ни оръжия?

— Не. — В гласа на Тунгуска се долавяше откровен срам. — Ще се наложи да го последваме вътре.

— През раната?

— Да — каза той. — В АГС-а. Страхувам се, че това е единствената ни възможност.

По времето, когато вече се канеха да преминат през дупката, която Ниагара бе пробил в АГС обекта, облакът от отломки напълно се беше разпръснал. Раната си оставаше открита и ярка, а от нея обратно в космоса излизаше златистобяла светлина, отразяваща се в отделните парчета нагорещен материал, които все още висяха по ръбовете в зоната на удара.