Аластер Рейнольдс - Вековен дъжд

— Можех да мина и без тази чест — отвърна той. — По някакъв начин харесвах идеята, че мога да имам вяра на нощното небе, или че слънцето е истинско.

— Светът ти е истински, Флойд. Ти също. Нищо друго няма значение.

— Засичам нещо — произнесе напрегнато Тунгуска. — Възможно е да е Ниагара.

— Ехо от кораба му? — попита Оже.

— Не е достатъчно близо за това — отговори той, — но върху повърхността на АГС-а регистрирам движещо се светло петно, което вероятно е отражение от работата на двигателите му. Прави всичко възможно да го скрие, но не му остава голям избор, когато се налага да завива.

— Напомни ми: разполагаме ли с още ракети в това чудо? — попита Оже.

— Не. Дадох инструкция на фабриките да произведат нови, но не мога да отделя необходимия капацитет заради поправката на блийд- двигателя. Мисля, че поне на първо време ще ни се наложи да разчитаме на лъчевите оръжия.

— В обсега ли ни е?

— Още не. Ще трябва да се доближим доста.

— А ще успеем ли да се доближим достатъчно? — попита тя.

— Не и ако Ниагара поддържа досегашния си курс. Но отражението навява на мисълта, че в момента намалява скоростта си спрямо АГС-а.

— Защо му е да го прави? — попита Флойд.

— Може би защото е готов да изстреля устройството „Молотов“ — отвърна Тунгуска.

— Трябва да го удариш, преди да му се е удал шанс да го стори!

— Сигурен ли си, Флойд? Ако тази антиматерийна бомба не пробие дупка в черупката, няма да можеш да се прибереш.

— Просто го направи — отговори Флойд. — По-късно ще се тревожим за билета ми за връщане. Преди няколко часа дори не вярвах, че ще живея толкова дълго.

— Никой от нас не го вярваше — отвърна Тунгуска. Челото му се набърчи, демонстрирайки слаб интерес към бурята от цифри, наводняваща главата му. — Аха! Това вече ми се струва значимо. — Той огледа изпълнените им с очакване лица. — Разполагам с анализа на данните за отражението. Изглежда имаме два светлинни източника, а не един.

Оже се зачуди дали го е разбрала правилно.

— Два тръстера?

— Да, но раздалечени дотолкова, че не биха могли да бъдат двигателите на един и същ кораб. Изглежда корабът на Ниагара е освободил по-малък космически апарат. Трябва да получим телеметричните данни всеки момент… — Той притисна дебел пръст към слепоочието си.

— Има известен смисъл — обади се Оже. — Основният му кораб е достатъчно голям, че да носи устройството „Молотов“, нали?

— По всичко изглежда.

— Вероятно се кани да го забие в АГС-а като таран. Няма какво да си губи времето в опити да изведе в космоса само двигателния отсек, след като така или иначе разполага със система за доставката на антиматерийното ядро. — Тя се приведе напред в стола, без да обръща внимание на напрежението в гърба си. — Другият кораб трябва да е совалка, нещо с необходимия обсег, за да достигне до 32.

— Това сигурно е корабът, носещ Сребърен дъжд — каза Тунгуска.

— И Ниагара — прибави Оже.

Тунгуска затвори очи, като за момент изключи външните дразнители на реалния свят.

— Виждам совалката и кораба-майка — каза след малко. — Совалката се движи с максимално ускорение и траекторията й се раздалечава от тази на участъка с устройството „Молотов“.

— Явно се опитва да се отдалечи максимално от радиуса на взрива — предположи Оже.

Тунгуска кимна, без да отваря очи.

— Е, всеки с всичкия си би го направил, нали? — коментира Флойд.

— Някакъв шанс да го достигнем с лъчевите оръжия? — попита тя.

— Още не. Повярвай ми, мен също ме сърби пръстът да натисна спусъка.

Нямаше какво друго да направят, освен да изчакат разстоянието помежду им да се скъси. Сензорите за далечни разстояния на Тунгуска се изостряха все повече, потвърждавайки, че двата кораба наистина са се разделили и че по-тежкият — основният космически апарат, онзи, който бяха преследвали по пътя от Земята дотук — се насочва с пришпорен блийд-двигател към повърхността на АГС-а. Радиацията от измъчената машина се забелязваше лесно, дори и през толкова голямо разстояние. Час по-рано корабът се бе движел успоредно с повърхността на сферата, ала сега се бе устремил надолу към нея, така че да я порази под прав ъгъл.

— Не можем да го спрем, нали? — попита отчаяно Оже. — Проклетията ще удари АГС-а, каквото и да се опитаме да направим.

— Признай едно обаче — отвърна Тунгуска с малко повече игривост в гласа, отколкото й се искаше да чуе. — Не си ли поне малко любопитна да видиш какво ще се случи?