Аластер Рейнольдс - Вековен дъжд

— Мога да го уредя и за пет, ако искаш да ги изядеш веднага?

— Не са за мен — каза Флойд. — Дори не обичам ягоди. За един приятел са. Така че ще бъде хубаво, ако са в торбичка.

— В торбичка.

— Именно.

Тунгуска кимна със сериозно изражение.

— А другото?

— Трябва ми малко от онова ваше магическо лекарство.

— УВ?

— Една моя позната умира. Същата дама, която иска ягодите.

Тунгуска ги преведе през поредица от бели коридори, в които цареше безтегловност, докато не достигнаха изчистено, изпълнено с вакуум ядро някъде в кърмата на кораба. След спасяването им от замръзналата Земя, пазеше совалката на „Двадесети век ООД“ тук. На външен вид космическият апарат изглеждаше по-нов в сравнение с последния път, когато Оже го бе виждала. Корпусът му беше излъскан и бляскав, очуканите места бяха изправени, драскотините — премахнати, следите от обгаряния — изчезнали. Ако не беше символът на летящия кон, който все още стоеше на мястото си, се съмняваше, че би го разпознала.

— Изумена съм, че не си го изхвърлил като непотребен боклук — каза тя.

— По-вероятно бих го рециклирал заради материята — отговори Тунгуска. — Но както казах, совалката беше просто застраховка.

— Винаги е от полза — съгласи се Флойд.

Двете ракети вече бяха на местата си: издължени, гладки, приличащи на акули, прегърнали корпуса и прикрепени към него с помощта на допълнителни манипулатори.

— Ще свършат ли работата? Сигурен ли си? — попита настоятелно Оже.

— Ще се въздържа от категорични твърдения след последното фиаско. Но да, изпитвам известна увереност в ползата от тях.

— А совалката?

— Ще издържи.

— Да тръгваме тогава.

Тунгуска ги придружи на борда. Корабът вече трептеше от сдържана енергия преди старта. Миришеше на чисто, като току-що разопакован подарък.

— Горивните цистерни са напълнени догоре — каза Тунгуска, посочвайки контролния терминал. — Наложи се да източим малко водород от охладителните ни системи, но едва ли ще усетим липсата му.

— Благодаря, Тунгуска — каза Оже.

— Ако мога да направя още нещо…

— Направи повече от достатъчно. Ти и Касандра… всички вие. Благодарна съм ви.

— Същото мога да кажа и аз — намеси се Флойд.

— Всички носим колективна отговорност за престъплението на Ниагара — отговори Тунгуска.

— Да се надяваме тогава, че няма да му се удаде шанс да го извърши.

— Можеш ли да ни простиш, Оже?

Тя обмисли думите му за момент.

— Мисля, че всички имаме нужда от малко снизхождение, нали?

— Някои повече от други.

Тя взе голямата му ръка.

— Зная какво правя. Флойд — също. Не ни чакай прекалено дълго. В секундата, в която подкарате блийд-двигателя, се измъквайте оттук.

— Ще те чакам от другата страна — каза Тунгуска. Той стисна ръцете й. — Междувременно, успех. Предай поздравите ми на Ниагара. Иска ми се да можех да му изкажа почитанията си лично.

— Ще се погрижа да ги получи.

Заминаването им протече нормално. След почти час полет Оже се обърна към Флойд и каза:

— Трябва да обсъдим нещо.

— Не може ли да почака, докато се разправим с Ниагара?

— След това може и да нямаме достатъчно време. — Сценарият… думите, които бе подготвила в главата си… бяха заседнали в гърлото й. Успя да произнесе единствено: — Какво ще правиш сега?

Той я погледна така, сякаш току-що му бяха задали най-нелепия въпрос на света:

— Сега?

— С остатъка от живота си. След като знаеш… всичко. След като вече няма да можеш да си поемеш дъх, без да знаеш, че нищо около теб не е такова, каквото изглежда.

— Предполагам, че ще правя като всички останали: ще продължа да живея и ще забравя за големите въпроси.

— Това не е кой знае какъв отговор.

— Но е истината. Все още имам нужда от риза на гърба си. Трябва да се храня и да се грижа сметката за електричество винаги да е платена. Над главата ми трябва да има покрив, без значение какво има отвъд небето. Но това не означава, че нямам и някои лични планове.

— Искаш ли да ги споделиш?

— Първото ми задължение е Кюстин — отговори Флойд. — Все още не съм разкарал полицията от гърба му. Което означава, че ще се наложи да се оправям с Майол и вероятно да открия начин да умилостивя инспектор Белиар. В тунела на „Кардинал Льомоан“ има поне едно военно бебе. Майол обаче със сигурност ще поиска някое живо, преди да успее да направи каквото и да е за мен. Няма как да разбера, преди да съм се чул с него по телефона.