Аластер Рейнольдс - Вековен дъжд

Флойд също го виждаше: лекото проблясване в рамките на един миг се бе превърнало в петно от сребриста светлина.

Изглеждаше така, сякаш корабът на Ниагара е избухнал. Искаше му се да го повярва, да повярва, че ракетата по някакъв чудодеен начин беше преодоляла делящото ги разстояние. Ала острието на пламъка от двигателя не спираше да гори, остро и чисто като кама.

— Какво стана? Успяхме ли…

— Не. Току-що излющи огромна част от повърхността на корпуса си, като стара змийска кожа. Това означава само едно, Флойд: подготвя се да изхвърли спорите.

Корабът потрепери. Втората им и последна ракета беше на път.

— Първата ракета се приближава… шейсет клика… четиридесет… двайсет…

Флойд се вторачи надолу, жадувайки за развръзката с всички сили. Ала сребристото петно не спираше да се движи.

— Нула — каза Оже. — Нула. Мамка му.

Първата ракета процепи атмосферата, продължавайки пътя си през небето над група пръснати тихоокеански острови, които Флойд не успяваше да разпознае.

— Не можах да я обърна навреме — каза Оже.

— Опитай пак.

Ала ракетата вече сама бе избрала съдбата си. След секунда на мястото й се появи малка светлинка, като глава на карфица, която разцъфна достатъчно бързо, че да прободе очите и също толкова неочаквано изчезна.

— Бойната глава се самоунищожи. Това не е хубаво.

— А втората?

— Приближава. Триста километра.

Движещото се петно на кораба на Ниагара внезапно обърна посоката, от която изригваше пламъкът на двигателя му. Дори и без увеличение Флойд успя да проследи как совалката видимо промени пълзенето си над фона на океана. Огромното море бе ярко и гладко като мрамор. По неопетненото му лице с виртуозност на художник — на разчупени линии и загладени извивки — се виждаха пръснати облачета и острови. Това беше неговият свят, такъв, какъвто никой дотогава не го беше виждал и това му бе достатъчно, за да остане без дъх, без да може да откъсне очи.

Съжаляваше. Гледката беше великолепна, ала просто нямаше време да й се порадва.

Може би следващия път.

— Копелдакът намалява скоростта — обяви Оже.

— Готов е.

— Двеста и петдесет километра. Ракетата също забавя.

— Забавя?

— Учи се от грешките на предшественика си, опитва се да ги избегне.

— Наистина се надявам да знае какво прави.

— Двеста километра… и все още забавя. Може да се е повредила. По дяволите , дано не се е повредила.

— Ако е, се налага да обмислим възможността да таранираме совалката.

Оже го погледна. Флойд не успяваше да прецени дали беше впечатлена, или ужасена.

— Не се тревожи — каза тя. — Вече съм въвела траекторията за сблъсъка.

— Радвам се, че го сподели с мен.

— Беше следващата логична стъпка. — Тя премигна и понечи да каже нещо. Флойд почти успя да види как през главата й преминаваше чудовищен поток информация.

— Ракетата, Оже?

— Забавя на стотния километър… Не, чакай. — Тя се поколеба. — Чакай. Отново ускорява.

— Не спирай да говориш.

— Прекалено късно е. Няма да…

Втората бойна глава детонира. Същата ярка точка, колкото глава на карфица… която обаче този път не преставаше да се издува. Флойд стисна силно очи, ала дори това не помогна, светлината се просмукваше през кожата му, през костите, прочистваше всяка негова мисъл от всичко и оставяше само признанието за собствената си непоносимост, като прокламация от самия Бог.

А сетне последва бавно, внимателно отслабване и нищо.

Празни небеса.

— Този път експлозията не беше изолирана от системите за сигурност — каза Оже с откъснат и далечен глас, като някой, говорещ в съня ти. — Не положи усилия да ограничи радиуса на взрива. Била е сигурна, че ще порази мишената.

— Там няма нищо.

— Зная.

— Значи успяхме — каза Флойд. — Спасихме Земята.

— Една от тях — поправи го тя.

— Една стига за днес. Да не ставаме алчни.

Над Тихия океан грееше слънце, което означаваше, че над Париж цари нощ. Градът бе обгърнат в облаци, а мъглата поглъщаше улиците му в студените си, задушливи прегръдки. Совалката падаше в небето като камък през дим, за да спести гориво, забавяйки спускането си с помощта на минимални направляващи изстрели от водещите тръстери. Близо до повърхността космическият апарат реконфигурира летателната си площ, придобивайки що-годе аеродинамична форма. Преминавайки от хиперзвукова през свръхзвукова и накрая подзвукова скорост совалката прониза основния пласт от облаци и се понесе в мрачния чист въздух под тях. През ниския покров на мъглата се очертаваха градските квартали с осветените им сгради, улици и движещи се автомобили. Тук — надигащите се силуети на Монмартър и “Сакре Кьор”, там — тъмната лента на Сена; на трето място — искрящият карнавал на „Шан-з-Елизе“, като река от светлина…