Аластер Рейнольдс - Вековен дъжд

Така че в джоба му нямаше безсмъртие, но от негова гледна точка беше доста повече от нищо.

Той извади ръка, оставяйки ампулата на мястото й.

— Трябва да вървиш, Оже.

— Ами ако ти кажех, че оставам?

Той се усмихна. Беше си наложила храбро изражение, но дълбоко в себе си вече бе взела решение. Просто трябваше да я накара да се почувства по-добре от този факт.

— У дома ти те очаква твоят живот.

— Тук също мога да намеря дом.

— Знаеш, че е невъзможно. Нито сега, нито когато и да било. Беше хубава мечта, Оже. Хубава ваканция. Но нищо повече.

Тя го придърпа по-близо и го целуна. Флойд отвърна на целувката й, без да й позволява да се откъсне от него, притискайки я в прегръдката си в мъглата, сякаш можеше да задържи времето насила, сякаш самото време можеше да направи състрадателно изключение.

Сетне, съвсем внимателно, я отдръпна от себе си. Тя плачеше. Той избърса сълзите й с ръкава си.

— Не плачи.

— Обичам те, Флойд.

— И аз те обичам, Оже. Но това не променя нищо.

— Не мога да те оставя просто така.

— Нямаш избор.

Тя погледна към очакващия кораб. Флойд знаеше какво си мисли — как всяка изминала секунда я отдалечаваше от изхода в черупката на АГС-а.

— Ти си добър човек, Флойд. Ще се срещнем отново. Обещавам ти го. Ще открием друг път до Париж.

— Може би няма друг път.

— Което не означава, че ще спра да го търся. Не само заради теб, но и заради другите агенти, хванати в капан тук — хора, които двамата с теб дори не сме срещали. Всички те са още тук, Флойд: някъде по света, в Америка или Африка, без да знаят, че няма път за връщане. Може би някои са получили предупреждението да се упътят към Париж… но сигурно още не са пристигнали. Няма да се доберат до града още цели седмици или месеци. Когато се появят, ще отидат на „Кардинал Льомоан“ или в квартирата на Сюзан… навсякъде, където сметнат, че биха могли да открият отговор. И когато не го намерят, ще започнат да се страхуват, Флойд. Ще имат нужда от приятел, някой, който да им каже какво се е случило. Някой, който го е грижа, който може да им вдъхне надежда. За да разберат, че ще се върнем за тях, без значение колко трудно ще бъде, без значение колко време ще ни отнеме. — Тя го придърпа по-близо, ала този път бе обикновена прегръдка. Времето за целувки беше отминало.

— Трябва да тръгваш — каза той.

— Зная. — Тя го пусна и направи една стъпка нагоре по рампата. — Наистина мислех онова, което казах: че не съжалявам и за една минута от преживяното.

— Дори за мръсотията, охлузванията и онази част, в която те простреляха?

— За нито една проклета минутка.

Флойд повдигна пръст към челото си, отдавайки чест.

— Добре. Точно така се чувствам и аз. А сега, ако обичаш, би ли се пръждосала от планетата ми?

Тя кимна, не каза нищо повече и изкачи рампата, без да извръща лице от него. Флойд отстъпи назад с насълзени очи, защото не искаше тя да ги вижда в очите му. Не заради някаква глупава мъжка гордост, която му пречеше да признае, че плаче, а понеже не желаеше да прави нещата дори по-трудни, отколкото вече бяха и за двама им.

— Флойд?

— Да?

— Искам да не ме забравяш. Винаги когато крачиш по тези улици, да си спомняш… че аз също ще крача по тях. Може да не е в същия Париж, но…

— Пак ще бъде Париж.

— И винаги ще го имаме — каза Оже.

Тя влезе в кораба. Видя как изчезна първо лицето й, сетне тялото, а накрая краката.

После рампата се издигна.

Флойд отстъпи още назад. Корабът форсира двигателите си, изхвърли пламък и бавно започна да си проправя път към небето.

Флойд остана на мястото си още няколко минути като човек, който се е изгубил в мъглата. Чак когато чу далечен отзвук като от гръмотевица, той се обърна и тръгна през града, който познаваше; градът, който по някакъв неуловим начин чувстваше свой.

Някъде високо над него Оже пътуваше за дома.

Тунгуска бе разчистил огромно пространство от стената и го бе отделил за визуалната част от новините — с подходящо подсилване на образа, за да изпъкнат цветовете и детайлите — около затварящата се рана на повърхността на АГС обекта. Вече бяха преминали през нея и се намираха в празното космическо пространство, ала последният час от бягството им бе изпълнен с тревоги, каквито Оже рядко бе изпитвала. Темпът на зарастването на раната се ускоряваше и забавяше по абсолютно непредсказуем начин, подигравайки се с всеки опит за смислено предположение за финалното й затваряне.

— Можехме да загазим далеч повече, отколкото очаквах — каза Тунгуска със спокойния си безметежен глас. — Напълно е възможно въпросът просто да опираше до това, че ще попаднем в капан от вътрешната страна. Нямаме никаква представа какво ще се случи, когато тази черупка бъде запечатана.