Аластер Рейнольдс - Вековен дъжд

Оже се зачуди дали правилно е разбрала Скелсгард:

— Петнайсет ?

— И може би това не е краят. Най-слабите сигнали са се намирали в периферията на обхвата: възможно е да съществуват и други източници, които изобщо да не са забелязани. Цялата проклета система може да е надупчена от портали, за които дори не сме подозирали. Никога не бихме ги открили по случайност: всичките са заровени надълбоко из анонимни ледени скали. Все места, където вниманието ни не се е задържало за повече от пет секунди.

— Исусе — произнесе Оже.

— Исусе на квадрат. Надявах се да се впечатлиш.

— Впечатлена съм.

Скелсгард се усмихна.

— Реших, че имаш нужда от ободряване. Както казах, всичко това е предварителна информация. Но веднага щом нещата тук започнат да се слягат, ще сформираме обща експедиция и ще започнем разкопки, за да изровим едно от тези неща. После ще го включим, за да видим къде ще ни отведе.

— Това е големият въпрос.

— Зная. Някъде из Галактиката ли ще е? За тази цел вече си имаме и портала на Седна. Според мен ще ни отведат на напълно различно място.

В началото Оже полагаше усилие да скрие вълнението в гласа си, ала сетне реши, че не си струва. Какъв беше смисълът? Скелсгард съвсем точно разбираше как се чувства.

— Във вътрешността на друг АГС обект?

— Точно. Знаем, че наоколо ги има в изобилие. Известно ни е, че един от тях съдържа копие на Земята от двадесети век. Защо да няма и други сфери с други копия? Възможно е да съществуват десетки земи, до една замръзнали в различни моменти от историята. Един портал би могъл да бъде билетът ни за Средновековието. Друг да ни изпрати в средата на Триас.

— Трябва да участвам в този екип — каза Оже.

— Не бих позволила да стане иначе. Само не забравяй да си донесеш миньорските дрехи. Вероятността да излезем толкова близо до повърхността, колкото първия път, не е особено голяма.

— Надявам се да си права за всичко това.

— Аз също — отвърна Скелсгард точно преди комуникационната връзка най-после да започне да предава богу дух. — Но дори и да греша, не вярвам финансовите комитети да ни отказват фондовете си още дълго време.

Флойд забави крачка и спря под една улична лампа. Вдигна ръка и улови крайчето на плаката, залепен за набраздената колона на електрическия стълб, след което го отлепи, този път внимателно, за да не го разкъса на две. Вдигна листа хартия към светлината и се взря в отпечатания образ през носещия се воал на мъглата.

Снимката беше на Шателие. Само че — като се замисли малко — му приличаше повече на снимката на някой, когото беше срещнал наскоро. Приликата не бе пълна, но достатъчна, за да му направи впечатление.

Може би беше просто плод на въображението му.

Може би не беше.

Той сгъна плаката и го натика в джоба си. В долния му край беше отпечатан телефонен номер за всеки, който би искал да подкрепи политическата кампания. Флойд си помисли, че вероятно нямаше да е зле, ако утре намине да се срещне с хората на Шателие. Един или два въпроса, нищо повече. Колкото да се запознае със ситуацията.

Продължи през градските улици, като броеше номерата, в търсене на някоя позната сграда. Някъде от далечината на нощта се разнесе крайбрежна сирена. От бездната на мрака, като морски фар, изникна телефонна будка. Той влезе вътре, затвори вратата, пъхна пръст в жлеба за връщане на монети и извади една. Щастливият му ден. Флойд я пусна в апарата и набра номер в Монпарнас, който знаеше наизуст.

Отговори Софи.

— Обажда се Флойд — каза той. — Дано не е твърде късно. Грета там ли е?

— Само секунда.

— Чакай — произнесе той, преди да се е отдалечила от слушалката. — Маргьорит още ли е…?

— Още е жива, да.

— Благодаря.

— Ще извикам Грета. Горе е.

Той зачака, като барабанеше с пръсти по стъклото на кабината. Не се бяха разделили по най-добрия начин. Как ли щеше да приеме завръщането му сега, след толкова дълго отсъствие?

Някой вдигна слушалката.

— Флойд?

— Грета?

— Аз съм. Къде си?

— Някъде в Париж. Не съм много сигурен. Опитвам се да се ориентирам накъде се намира улица „Драгон“.

— Тревожехме се, Флойд. Къде се изгуби? Търсихме те цял ден.

Звучеше му по-скоро объркана и загрижена, отколкото ядосана.

— Заминах за известно време — отговори той, като се зачуди какво ли има предвид тя с „цял ден“. Беше отсъствал повече време. — С Оже.

— Къде е тя сега?

— Замина си.

— Замина си, като в…?

— Като в заминаване. Не мисля, че повече ще се виждам с нея.