Аластер Рейнольдс - Вековен дъжд

В най-мрачната от секциите на една от сферите се отвори малка врата, поръбена с червени и бели сигнални светлини, и совалката се насочи право към нея. Оже стискаше картата с изпотени от напрежението ръце, а мастилото започваше да се размазва и да оцветява пръстите и. Тя я сгъна и я напъха обратно в якето си, като опитваше да застави ръцете си да престанат да треперят.

Совалката се скачи на док, а агентите я придружиха през въздушния шлюз до лабиринт от стерилни черни коридори, които се извиваха и усукваха все по-надълбоко във вътрешността на сферата.

— Къде сме? — попита тя. — Какво е това място?

— Чували сте за Института по сигурността — каза Молинела. — Добре дошли в Института по непредвидените ситуации… нашият по-стар, по-тайнствен и далеч по-манипулативен брат.

— Който не съществува.

— Идеята му е тъкмо такава.

Двамата я поведоха през поредица от контролни пунктове, на един от който й се наложи да се изправи лице в лице с голям, произведен от слашърите змиевиден робот, маркиран със задраскано „А“, което със сигурност значеше, че едва ли се подчиняваше на законите на Азимов. Докато роботът я изучаваше, Оже почувства как косите й леко настръхват.

Отвъд осигурителната зона имаше къс коридор, водещ до врата, която бе открехната само няколко сантиметра. През цепнатината по черната решетка на пода се разливаше ярко оранжевият трапец на светлината отвътре. Докато приближаваха по коридора, застаналият пред вратата охранител — въоръжен и с непроницаеми тъмни очила, ги наблюдаваше внимателно. През пролуката се промъкваха звуци: високи, дращещи звуци, от които я заболяваха зъбите. Веднага ги разпозна като музика, макар да не знаеше точно какъв вид. Стисна по-здраво устни, за да преодолее неприятното усещане, решена да не се поддава на провокацията, каквито очевидно бяха намеренията им.

Охранителят се отдръпна встрани и й даде знак да влезе през вратата. Оже забеляза, че под шлема му имаше слушалки. Молинела и Рингстед отстъпиха назад, за да влезе в помещението сама.

Оже блъсна вратата, позволявайки на музиката да я облее напълно, и пристъпи прага. Помещението представляваше стая без прозорци, горе-долу с размерите на апартамента й, но обзаведена доста по-разкошно. Всъщност доста приличаше на имитация на приемна от XVIII или XIX век, от онзи вид, който навярно човек би открил в дома на ревностен учен и естественик. Зад огромно дървено бюро седеше възрастен мъж, потънал в яростната концентрация на творчеството — музиката идваше от него. Беше с гръб към нея; носеше пурпурно вечерно сако от атлаз, а сребристобялата му коса бе сресана назад и се спускаше по яката му. Ръцете му работеха с инструмент, който придържаше под брадичката си. Пръстите на едната притискаха струните, докато другата стържеше напред и назад с дълъг дървен лък. Цялото тяло на мъжа се местеше едновременно със звуците, които изтръгваше от инструмента.

А звуците бяха ужасни. Оже почувства слабо, но надигащо се усещане за прилошаване, но се застави да стъпи още по-здраво на краката си. Мъжът й напомняше на някой, някой, когото познаваше добре, но в съвсем различен контекст.

След това, доловил присъствието й, той се обърна и изостави музиката, позволявайки на лъка да престане да стърже.

Томас Калискан: Музикантът. Ръководителят на Института по старините и човекът, когото съвсем наскоро бе превърнала в свой личен враг, отказвайки да му даде академично признание в едно от изследванията си.

Калискан остави виолата на бюрото.

— Здравей, Верити. Колко мило от твоя страна да се отзовеш.

На входа на железопътната гара един млад мъж с очила и балтон направи опит да бутне в ръцете на Флойд памфлет, отпечатан на циклостил.

— Прочетете това, мосю — каза той, а френският му акцент навеждаше на мисълта, че е добре образован. — Прочетете го, и ако сте съгласни с нашите цели, присъединете се към нас на демонстрацията в края на другата седмица. Все още има шанс да направим нещо по въпроса с Шателие.

Хлапето беше на осемнайсет или деветнайсет, космите по брадичката му бяха фини като прасковен мъх. Като нищо можеше да бъде студент по медицина или стажант-адвокат.

— Защо ми е да правя нещо по въпроса с Шателие? — попита Флойд.

— Вие сте чужденец? Долових го по произношението ви.

— Паспортът в джоба ми твърди, че съм французин.

— Съвсем скоро това няма да значи много.

— Тоест трябва да си пазя гърба?

— Всички трябва да си пазим гърба — отговори младежът.